Предложението бе примамливо, въпреки че за над четиригодишната подготовка на оперативен работник Карл имаше представа само от измислиците на кинорежисьорите. Всичко, казано от Стария, звучеше съвсем невинно — просто оперативен работник.
Не по-малко от два милиона струваше учението на Карл в САЩ. И цели пет години той учеше ту тук, ту там. Два дни от седмицата бяха за обичайния живот в обикновения университет, а останалото време бе за тайното му обучение в Сан Диего, включващо влизане с взлом в апартаменти; кражби на автомобили; преследване с и без коли; подслушване; снимане; маскировка; радиовръзка; размяна на съобщения; диверсии, като се започнеше от взривяване на коли и се стигнеше до извеждането от строя на електростанции; изучаване на източноевропейския и западноевропейския пазари на оръжие (пушки, автомати, карабини, гранатомети…); инфрачервено наблюдение; бой в помещение; бой в открита местност; бой на тъмно с оръжие; бой на тъмно без оръжие; бой с хладно оръжие; бой без хладно оръжие — и така до безкрай, цели пет години подред. Казано накратко, там подготвяха стабилно оперативни работници, като, наистина, не поощряваха развиването на съмнение в самия себе си и не говореха за християнски морал.
Никога и на никого не разказа за това. Не само защото всичко бе обкръжено с паравана на най-строга секретност, но и защото него, чужденеца, го предупредиха специално да не се забърква лично в скандали и да не въвлича в такива учебното заведение. Запази в тайна това, защото всичко, на което бе обучен, с изключение на тренировките по стрелба, му се струваше някак си срамно.
Той бе спортсмен и с това сигурно можеха да се обяснят чувствата му. До пристигането си в Сан Диего той искаше да стане боен плувец от шведския флот (което бе съвсем нормално и достойно), освен това играеше хандбал в представителния отбор на Швеция. Хандбалът бе твърда игра, в която имаше много сблъсъци, тежки удари и понякога отчаяни схватки без ясни правила, като нивото на игра се променяше от мач в мач в зависимост от това кой играеше и кой бе съдия. И все пак това бе борба между равностойни противници и без измама.
А на занятията по спорт оперативният работник бе обучаван преди всичко на умението да мами противника си, без да му оставя никакви шансове за успех.
Тези пет години в Сан Диего наложиха отпечатък върху целия му живот, като едновременно със старателния анализ на всяка грешка и довеждането до автоматичност на всяка подробност имаше и нещо такова, което се мъчеше постоянно да изхвърли от съзнанието си. Като безмълвен айсберг това нещо изплуваше постоянно в паметта му. Той обаче не каза никога на никого нищо и неизменно оставаше лоялен.
И все пак изглеждаше, че цялото това време бе изгубено напразно, защото, когато се върна в Швеция, в новия IB нямаше място и извинявайки му се, Стария му предложи “временна служба в очакване на нови директиви”, което като цяло означаваше “очакване на нови политически усложнения”. Отначало новото буржоазно правителство, начело с държавния секретар, който бе млад модератор, побъркан на тема оръжие, военизира IB, след това сменилото го социалдемократическо правителство се опита в жестока борба с профсъюзите в армията да прекара през сито кадрите, което бе задължително за въоръжените сили по онова време. И сега всичките длъжности се бяха оказали заети, но понеже Швеция си е Швеция, то и шпионите бяха защитени от разни профсъюзни устави и закони, произтичащи от ситуацията, така че постъпил веднъж на служба, оставаш зачислен на нея пожизнено.
Военното ръководство гледаше с известен скептицизъм на избраника на Стария, въпреки че плащаше акуратно американското му образование, договорено в ябълковата ферма. Карл Хамилтън бе, разбира се, подходяща кандидатура, но с комунистическо минало. И уклончиво му бе предложено да изчака освобождаване на работно място.
Засега го бяха назначили към компютърния отдел в службата за сигурност при Управлението на полицията. Във всичко това имаше двойна ирония, като се отчиташе от една страна образованието му, получено в Сан Диего, а от друга — статуса на работещ в специалния отдел и системата, с която се занимаваше сега, модернизирайки я и приспособявайки я към новата техника и в която той можеше да е евентуален кандидат за графата “неблагонадеждни”.
По такъв начин той смяташе, че образованието, получено в Сан Диего, нямаше никога да му потрябва на практика. След две години работа в компютърния отдел тази прогноза изглеждаше съвсем естествена.