Той обаче грешеше много. Само в продължение на следващите десет часа му предстоеше да употреби оръжие и през следващите три седмици щеше да му се наложи да убие четирима души.
Знаеше, че закъснява много, докато обикаляше по “Бергатан”, “Полхемсгатан” и “Кунгсхолмсгатан” в търсене на място за паркиране. Намерил такова, той не пусна пари в автомата, защото така или иначе “лаплисите”[24] с необоснована принципност държаха квартала около полицейското управление на “Кунгсхолм” под специално наблюдение, така че младшите полицейски чинове, нямащи право на паркинг в подземния гараж на зданието на полицията, притичваха от време на време като лалугери, за да пускат монети в автоматите. Карл бе стигнал до този извод от собствен опит, защото заетите с разследването на някакво произшествие полицаи просто забравяха за необходимостта да притичват до автоматите и се оказваха наказани. Ето че и сега той предпочете да плати глоба.
Опита се да мине покрай дежурния на главния вход на Управлението на полицията, но бе спрян и за седми или осми път през този мрачен декември му се наложи да покаже ламинираната си карта с малкия държавен герб. След това се спусна с асансьора в мазето, откъдето премина по подземния коридор в съседната сграда и там се изкачи с асансьора до последния етаж.
“Home, sweet home” [25] — изръмжа той, набирайки кода на обкованата със стомана стъклена врата. По пътя си надолу по коридора с бели стени, странни картини върху тях (приумица на клуба на любителите на изкуството) и кашпи с едролистни растения той забеляза две неща, а именно че жълтокафявата пътека от кокосови влакна е покрита с кал и следи от стъпки, което означаваше, че сутринта бяха потичали очевидно добре по нея. В края на коридора стоеше група сътрудници с кафени чашки в ръце, а вратите на кабинетите бяха отворени. Всичко това бе твърде необичайно. В службата за сигурност се полагаше след излизане да се заключва вратата. Там обикновено не се трупаха по коридорите и не разговаряха, ако наистина не се случваше нещо необичайно като например финал на хокейното първенство.
Влезе в кабинета си, дори без да надникне в стаята на секретарката на отдела, защото не обичаше да показва, че закъснява. След това отвори два метра високия сейф и за свое удоволствие се убеди, че е бил прав. Най-долу имаше чифт сухи негови обувки. Свали мокрите си чорапи и изстискал ги над канцеларското кошче за хартия, ги увеси на радиатора. След това натисна бутона на телефона и се свърза със секретарката.
— Добро утро, Бригита! По-добре късно, отколкото никога. Днес сигурно е мой ред да правя кафе? — попита я той, без да очаква много-много отговор.
— Върви веднага при Неслунд, чакат те в заседателна зала С-1 — отговори му тя с такъв тон, сякаш го призоваваха на военен съд.
Той въздъхна и погледна голите си стъпала. След това взе чорапите от радиатора; обу ги, без каквото и да е желание; и размърда пръсти, преди да обуе сухите обувки.
А след това тръгна, минавайки покрай секретарката.
— Какво иска Неслунд? Случило ли се е нещо? — попита той, хванал дръжката на вратата.
— Нима не си чул? — каза тя съвсем беззвучно. — Убили са Аксел Фолкесон, шефа на “Бюро Б”. Нали го познаваше.
Той продължи да държи дръжката на вратата.
— Убили са Фолкесон ли? Мъртъв ли е? А кой, кога и къде?
Тя само поклати глава и сякаш бе готова да заплаче. Той се изкачи бързо с един етаж нагоре и спря пред входа, защото кодът му не отреагира. Миналият след минута колега го пусна вътре.
В креслата с доматен цвят около овалната маса от карелска бреза в заседателната зала се бяха разположили шест души.
В единия край седеше началникът на отдела, а следователно и началник на “Бюро Б” Хенрик П. Неслунд, който на практика бе истинският шеф на шведската служба за сигурност, понеже “Бюро Б” се занимаваше с най-тежката работа — лова на шпиони и терористи. Карл позна други двама, които бяха колеги от службата за сигурност. Останалите трима не бе срещал никога, но те, без съмнение, бяха полицаи.
Неслунд махна раздразнено на опитите му да обясни закъснението си със сутрешната неразбория с транспорта.
Настроението в залата бе потиснато.
— O’кей — каза Неслунд, — да продължаваме. И така, трябва да създадем две паралелни групи и да координираме резултатите от работата тук, в моя отдел. Ако ти, Хамилтън, не познаваш всички присъстващи, то ще ти ги представя. Юнгдал, Першон и Андершон са от “насилието”; Фристед е от отдела, в който работеше Фолкесон; а Апелтофт е от комисията за разследване.