Петимата кимнаха мрачно на Карл.
— За мен, както разбирате, това дело е с приоритет — продължи Неслунд, — под думата “приоритет” разбирам, че никакво друго дело не може да ме накара да го отложа.
При нормални условия петимата (или шестимата, ако се смяташе и Карл Хамилтън) полицаи, слушащи шефа на “Бюро Б”, едва ли биха седнали заедно дори и около маса за кафе.
Трима от тях бяха обикновени полицаи, занимавали се дълги години с разследването на тежки престъпления. Като се вземеше под внимание сложността на даденото дело, можеше да се предположи, че те са наистина най-добрите специалисти. А полицаите от такъв ранг, разбира се, нямаха особено високо мнение за близките си събратя от отдела по сигурността, особено за младите спецове с висше образование, но с незначителен стаж в полицията, и Карл Хамилтън бе най-блестящият пример за именно такъв “нескопосник”.
Не по-добро бе положението и в самата им “фирма”, тоест в службата за сигурност.
Арне Фристед и Ерик Апелтофт бяха криминалисти с голям стаж. Прекарали десет-петнадесет години като обикновени полицаи с обичайната кариера, а след това избрани по стария начин за подбор на най-добрите. С други думи казано, те бяха от старата школа, службаши-полицаи, а не някакви си там кандидати на науките с кариери като началници на отдели, което бе приумица преди всичко на Неслунд, превърнал “фирмата” в семинар за млади “спецове- академици”. Поне така се възприемаше това от възрастните полицаи.
А групата млади специалисти, към които с известно право се числеше Карл, обикновено приемаше отбранителна поза, смятайки, че по силата на по-доброто си образование, а може би и по-голямата си интелигентност именно те, а не старите полицейски стълбове, отговарят по най-добрия начин на изискванията на съвременната служба за сигурност.
Поради това при обичайни условия тези шестимата едва ли можеха да си се представят седнали на кафе около една маса.
Независимо от кариерите, образованието и произхода за всички полицаи обаче съществуват ситуации, които на мига прехвърлят мост през всичките противоречия и убийството на полицай бе в това отношение къде по-важно от всичко останало.
След половин час Карл и двама от по-старшите му колеги вече стояха пред вратата на запечатания служебен кабинет на Фолкесон. Арне Фристед, който явно бе старши по служба, пое автоматично командването. Разреши с кимване на Апелтофт да свали пломбата от ключалката на вратата.
Влязоха в стаята, в която се надяваха да намерят първите важни следи на убийците или убиеца.
Кабинетът бе в пълен порядък. Двата малки прозореца бяха разположени толкова високо, че през тях не се виждаше нищо. Повечето от останалите служебни кабинети изглеждаха точно така, като разликата се състоеше само в броя на прозорците — един или два — и зависеше от служебното положение на притежателя им. Понеже през прозорците не можеше да се види нищо, то се предполагаше и че през такъв прозорец не може да се надникне в стаята, макар че наблизо едва ли се намираше такова място, откъдето можеше да се надзърта в кабинет, разположен на най-горния етаж на полицейската сграда.
Бюрото бе стриктно подредено. За да се пише по-удобно, част от него бе покрито със светла кожа. Там имаше и снимка на две тийнейджърки и на жена, която бе напълно възможно да е майка им. До нея имаше украшение — поставка с шест стоманени топчета на конци. А на края — настолен календар. Кабинетът изглеждаше по-обитаван от повечето служебни помещения в отдела по сигурността, сигурно преди всичко заради картините по стените. Аксел Фолкесон бе председател на клуба на любителите на изкуството в службата за сигурност.
Освен това в стаята имаше две кресла с лампа за четене и малка масичка между тях. Върху нея имаше пепелник (празен) и до него поставка с четири старателно почистени лули. Нямаше нито разсипан тютюн, нито щипчица пепел.
Зад бюрото в противоположния край на стаята имаше голям сейф, същият, както и при останалите на службата за сигурност. Пред него бе проснато малко платнено килимче в сини тонове.
Тримата мъже постояха малко мълчаливо. След това Ерик Апелтофт дръпна едното от стоманените топчета и го пусна, махалото се задвижи и скоро в стаята се чуваше само удрянето на топчетата едно в друго. Арне Фристед извади от джоба си малък черен диктофон.
— И така — каза той и натисна бутона за запис, — да започваме. Домашният обиск, не, не така, да зачеркнем това. Да кажем: огледа на служебната стая на интенданта на полицията Аксел Фолкесон. Присъстват: комисарят от криминалната полиция Ерик Апелтофт и полицейският асистент, не, откъде-накъде, как е там, зачеркни, експертът Карл Хамилтън. Часът е 10.16, а датата — 9 декември. Служебният кабинет е в добро състояние и е обзаведен традиционно. Започваме с отварянето на сейфа. Съгласно указанията на началника на отдела, сейфът с код 365-365-389… се отваря от… как беше… Хамилтън… и, може да се каже, че редът в сейфа също е нормален. На най-горната стоманена лавица има празен кобур за обичайното служебно оръжие и кутия с патрони, 50 броя, калибър 7,65 мм. Друго — нищо. На втората лавица има бележник и още нещо, което, струва ми се, представлява писмени записки на известни наблюдения върху… хм… върху терористичните актове, свързани с Близкия Изток. Отчети, които по-нататък ще наричаме А-1, струва ми се, с чуждестранен произход, като езикът е английски. До отчетите лежи папка с формат А4 и номер Б-16, която по-нататък в протокола ще наричаме А-2, и върху големия рафт има двадесет и три папки с формат А4, които ще номерираме до А-16, след това — празно място, след него A-17 и т. н. В долната част на сейфа има кутия с патрони, калибър 7,65, чифт обувки или пантофи, а също така два тефтера със записки. Тефтерите по-нататък ще са номер А-3.