— За кого го предупреждаваше? За палестинците ли?
— Това поне е ясно в известна степен, но аз не мога да отговарям на въпросите ти.
— А би трябвало. Представи си обратната ситуация! Нима не би се възмутила от поведението на шведски полицай, ако ти откаже помощ?
— Трудно ми е да си представя такава ситуация по много причини.
— Какво означава “Далет”? Това име на местност ли е или какво?
— O’кей, ще ти отговоря. На иврит “Далет” означава буквата Д. “План Далет” означава накратко “план Д”.
— А кой е разработил “план Д”?
— Sorry. Не може така и няма да ти кажа нищо повече.
Карл седеше мълчаливо и се взираше в очите й. Външността й му пречеше да се съсредоточи и все пак се опитваше да забележи дори и най-незначителната реакция на думите си. Ситуацията се превръщаше в абсурд.
— Ние се опитваме да открием убиец — започна отново той.
— Много добре го разбирам — отговори му тя с такова спокойно изражение на лицето, че и двамата замълчаха за известно време.
На Карл изведнъж му се прииска да разкъса тази безстрастна маска.
— Дали да не вечеряме заедно тази вечер? Домашна свинска пържола или нещо друго?
Тя се усмихна, след това се разсмя, погледна към бюрото си, прибра косата си и лицето й се оживи отново.
— Точно в момента това е двойно неподходящо предложение.
— O’кей, нека е агнешка пържола.
Тя се замисли едва-едва, явно не за агнешката пържола, а след това го попита за домашния му адрес. Той постави пред нея визитната си картичка и си тръгна.
За втори път през този ден изхвърли квитанцията за глоба за нарушаване на правилата за паркиране, седна в колата и се вля в платно V-8, отправяйки се по посока на “Страндвеген”.
Тази израелка знаеше нещо извънредно важно, но не искаше да говори за него. Бе предупредила Фолкесон за палестинска операция, наречена “план Далет”, но бе напълно възможно така да я бяха кръстили самите израелци. Въпреки че бе съобщила за това на шведската служба за сигурност, проблемът се бе оказал толкова секретен, че израелката бе отказала да обяснява каквото и да било. Нещо тук не се връзваше.
От само себе си се разбираше, че можеше да се използват дипломатическите канали, но времето течеше; шансовете на убийците се увеличаваха; не бе изключено “план Далет”, аха-аха, да бъде осъществен, а “фирмата” му така и не знаеше кога, къде и как щеше да се случи това. Между другото, защо му бе хрумнала идеята за вечеря? И какво бе имала предвид тя, искайки домашния му адрес?
Карл Хамилтън влезе при Неслунд, без дори да почука. Говорейки по телефона, последният направи жест, означаващ нещо средно между “върви по дяволите” и “сядай”. Карл предпочете второто и седна. Телефонният разговор се отнасяше до днешните събития, но човекът от другата страна на жицата явно не бе от “фирмата”, защото от време на време Неслунд повтаряше: “Не това имах предвид”, “Това не трябва да се тълкува точно така”, “Да, да, нещо от този род” и така нататък. Следователно говореше с журналист. Карл погледна демонстративно часовника си и Неслунд, на когото вече бяха омръзнали тези обяснения, се извини, че, видите ли, имал много важно съвещание и щял да се обади след това.
— Е? — каза той и се обърна към Карл.
Приличаше повече на търговец на автомобили от 50-те години, на рагар[27], отколкото на ръководител на най-“деликатната” част от спецслужбите. Неясно защо, но Карл не харесваше този човек. Някак си бе ненадежден, макар че можеше и само така да му се струва.
Карл докладва накратко за резултатите от срещата си в израелското посолство. Неслунд изръмжа, че ще се обади на израелците, записа си нещо и смени темата на разговора им.
— Сигурно си чудиш защо те напъхах в тази група? — започна той. — За това има специални причини. Напълно е възможно да се наложи допълнително търсене в базата данни на твоя компютър на различни терористи и подкрепящи ги групи в страната, а е възможно и още нещо. — Неслунд знаеше, за което никой във “фирмата” си нямаше и понятие, с какво, освен получаването на висше образование като цяло и изучаването на програмирането в частност, се бе занимавала в Калифорния младата графска издънка.
Кой знае, можеше и да се наложи външно разузнаване, а по-старшите му колеги, Фристед и Апелтофт, бяха забележителни познавачи само на вътрешния шпионаж и анализа на ситуацията. И мисълта за това, че незапознати с външното разузнаване хора от “фирмата” можеха да се сблъскат с терорист, прострелял от разстояние двадесет сантиметра в главата полицай от службата за сигурност, не бе от приятните.