— Всичко това обаче трябва да си остане между нас — завърши обясненията си Неслунд, въпреки че те бяха по-скоро намеци, отколкото нещо конкретно.
Мълчейки, Карл очакваше по-нататъшни разяснения. Това дразнеше Неслунд, но той все пак продължи:
— Казано накратко, бих предпочел в случай на разногласия ти да се окажеш в такава ситуация, а не по-старшите ти колеги. Ясно ли е?
Карл кимна утвърдително, въпреки че не разбра нищо. Дори и не му хрумваше, че Апелтофт и Фристед не бяха запознати с търговията с оръжие, защото предполагаше, че те, както и всички службаши от цял свят, са достатъчно компетентни по въпроса. Очевидно обаче това не бе така.
— В такъв случай възниква един малък практически проблем — каза Карл.
— Е, естествено — откликна Неслунд, — днес научих за него. Никой от вас тримата не е полагал изпити по стрелба през последните три години, защото нямате право да носите оръжие. Аз обаче съм договорил всичко. Следобед ще отскочите до Улриксдал, така че всичко е наред.
— А-а, аз обаче нямах това предвид — възрази Карл. — Говоря за вида оръжие.
— Не съм мислил за това. Ти обаче нали не мислиш, че ще се провалиш на задължителния за шведския полицай изпит по стрелба? — изхъмка Неслунд.
— Не, не мисля. Просто имам собствено оръжие. Мога ли да го ползвам, вместо “Валтера”?
— Какво е това оръжие?
— Италиански пистолет и американски револвер, в зависимост от поставената задача. Искаш ли да знаеш марките, номера на лиценза и други подобни?
— Не, мисля, че всичко е о’кей. Страхувах се, че имаш предвид по-мощно оръжие от това. Помни, че пазим миналото ти в тайна, защото обещах на Стария, когато те взимах! Така ли е?
— Точно така е.
Карл намина към кабинета си и намери на бюрото си бележка, в която Апелтофт му съобщаваше, че щом само се върне, ще прекъснат работата си и ще се заемат със стрелба. Карл отвори сейфа си и извади оттам тъмночервена чанта, външно — нищо особено, в която можеше да се побере кинокамера и допълненията към нея, но в която на практика се съхраняваше по-голямата част от личния арсенал на Карл.
Този път въпросът стоеше така — пистолет или револвер? Това зависеше преди всичко от целта. Ако тя бе жив човек, то Карл със сигурност щеше да предпочете револвера си “Смит енд Уесън”, 38-ми калибър. Бе изпробвал петдесетина различни марки и модели, преди да стигне до заключението, че именно това оръжие му подхожда най-много.
Свободата на избор на оръжие в Сан Диего бе почти неограничена и през първите си месеци новите курсанти можеха да се посветят изцяло на подбора на най-подходящото оръжие за тях — по един револвер и по един пистолет — и след това всеки можеше да използва собственото си оръжие. Този револвер бе вече вторият му личен екземпляр, защото оръжието се сменяше след трийсет хиляди пробни изстрела.
Бе насочвал вече два пъти револвера си към жив човек. Първият път се обърка и едва не бе убит, а след два дни изяде калая. Това бе един от онези мигове, спомените за които дълбаеха мъчително мозъка му. Прогони от себе си неприятния спомен и върна револвера обратно в чантата.
Сега трябваше да се стреля по цел, а не по мишени и това бе съвсем друга работа. Пистолетът бе по-точен и освен това в револвера имаше само шест патрона. А Карл не знаеше как протичаха пробите и изпитите в Швеция, като му бе известно само, че полицаите използваха пистолети с калибър 7,65 и с осем патрона в пълнителя.
Неговият пистолет бе марка “Берета-92 S”, калибър 9 мм, с 15 патрона в пълнителя. И бе получил този нов екземпляр като подарък при заминаването си от Сан Диего. Инструкторите му по стрелба го бяха поръчали специално и дори по някакъв начин бяха успели да си осигурят фамилния му герб чрез американското посолство в Стокхолм. Върху бялата седефена ръкохватка — стандартната се изработваше от тъмнокафяво орехово дърво — имаше черен герб с три червени рози и сребърен полумесец. Всичко това бе увенчано с островърха корона, защото така изглеждаше фамилният герб на графския род Хамилтън.
Карл взе пистолета в ръка. Зареден той тежеше малко повече от килограм, дължината му бе 217 мм, а височината — 137 мм. Посещавайки от време на време клуба за стрелба с пистолет в Дандеруде, Карл взимаше само това оръжие със себе си, защото револверът можеше да предизвика излишна шумотевица.
Зареди двата пълнителя, като постави единия от тях в пистолета, свали сакото си и по навик стегна силно раменния си кобур. В джоба на сакото си пъхна другия пълнител и кутия с патрони. Облече сакото, пооправи вратовръзката си и се отправи към двамата комисари-криминалисти, очакващи го мрачно в кафенето в края на коридора.