— Не взимай всичко толкова на сериозно, момче — успокояваше го Апелтофт, имитирайки съчувствие.
Карл стоеше, широко разкрачен и с гръб към мишената. Това бе неговата обичайна и отработена поза за бърза стрелба. Упражнението, което, според опита му, приличаше на това, се изпълняваше обикновено от по-голямо разстояние и срещу черна фигура в цял ръст с червено сърце с големината на юмрук върху лявата страна на гръдния кош. Фигурата, въртяща се като на дуел-мишените, се появяваше за три секунди, изчезваше във всеки един момент от времето от една до десет секунди и се появяваше отново. Трябваше да се изстрелят пет изстрела — наистина, за три секунди — и три от тях трябваше да улучат сърцето (равняващо се на 1/ 5 от 1/3-тата фигура). Карл бе отработил това упражнение няколко хиляди пъти и то с различни оръжия.
Кимна, че е готов. Тримата полицаи се спогледаха озадачено помежду си, учудвайки се на избраната от Карл поза. Апелтофт сви рамене.
— Огън! — извика инструкторът.
Карл стоеше с гръб към мишената, опънал ръце по шевовете.
Оказа се, че Апелтофт си спомняше най-ясно от тримата какво се случи след това.
В момента, в който машината издигна мишената нагоре, Карл, обръщайки се, извади оръжието си и свали предпазителя. Продължавайки движението си, той, по думите на шведския инструктор, “зае приклекнало положение с опора върху ръката си” и стреля два пъти един след друг, а след това, след кратка пауза, още три пъти и се върна в изходно положение. Чак след, както им се стори, цяла вечност изтекоха онези седем секунди и мишената се спусна.
Процедурата се повтори два пъти пред очите на изумените полицаи. Докато Карл пъхаше за последен път чуждестранния си пистолет в раменния кобур, две от гилзите, намиращи се все още във въздуха, завършваха падането си на пода. В пълната тишина се чу само как звъннаха, паднали долу.
“Хлоп” — разнесе се от завъртащата се продупчена мишена.
Никой не промълви и дума. Инструкторът лично се втурна към мишената. Единият куршум бе попаднал в каската. Останалите четиринадесет се бяха забили плътно върху лицето на фигурата.
— Да-а-м — процеди инструкторът, вдигайки мишената пред Апелтофт и Фристед, отправяйки им поглед, с който сякаш казваше: “Ама че дяволски хлапак”, — за новак, с извинение, е доста добре. А какво оръжие използваш, момче?
- “Берета-92 S”, калибър 9 мм, и скорострелни патрони тип “парабел”. Имам разрешение от началника на отдела да го използвам вместо “Валтера”. Мога обаче да опитам и с “Валтер”, макар че ще се налага да бъде презареждан.
Карл се стараеше с всички сили да отговаря спокойно, но веднага се разкая.
— А къде се научи на това? — попита го тихо Фристед.
Карл поклати глава.
— No comments[31] — каза той.
— Е, какво пък. След “новака” да преминем, ако обичате, към старите експерти от “сека”[32] — отбеляза мрачно инструкторът. — Сега обаче, предполагам, ще има “Валтери” и по пет куршума, вместо петнадесет във всяка серия.
Апелтофт въздъхна, извади оръжието си, откопча кобура си и зае позата за готовност, както предписваше шведският регламент.
Стреляха около половин час по различни, значително по-лесни мишени. Апелтофт се справи със задачата доста добре, а Фристед, който явно презираше пистолетите, не много добре, за да не се каже друго. Успокоил се, Карл стреляше съгласно инструкциите. И нито веднъж не пропусна.
През целия обратен път те пътуваха мълчаливо, като всеки си мислеше нещо свое. Вече се бе стъмнило съвсем и валеше дъжд. След Нортул обаче, по пътя за Кунгсхолмен крещящите реклами на вечерните вестници привлякоха вниманието им.
— По-добре не ги чети, защото само ще се озлобиш — каза Фристед.
— Така е и сигурно ще се учудиш кой води разследването — ние или пресата — отбеляза Апелтофт.
Двамата комисари-криминалисти бяха преминали към Карл на по-приятелски и по-малко покровителствен тон.
Отиваха на среща с колегите си от “откритата служба” — така “фирмата” им наричаше криминалната полиция. Юнгдал, началникът на отдела за борба с насилието, ги очакваше със заключенията на техническата експертиза и с други резултати от работата, с която се бе занимавала през деня “откритата служба”.
Юнгдал пристигна в отдела им с тънка папка отчети от техническата група в една ръка, а в другата държеше пистолет в найлонов плик. На тяхно разположение бе предоставена обща работна стая със сейф, кафеварка и два прозореца (признак за началническо положение), три кресла и малка масичка за заседания от карелска бреза. Някой от секретарите вече бе сварил кафе и последните капки падаха със свистене от кафеварката.