— А какво се е случило след изстрела? Имате ли някакви идеи по този въпрос? — попита Фристед, без да откъсва поглед от руския пистолет, прибран вече от Карл обратно в найлоновия плик.
— М-да. Фолкесон седи зад волана, като току-що е спрял колата. Докато разговарят, убиецът вади оръжието си, ако, разбира се, Фолкесон не е пристигнал там вече под дулото на пистолета, и го държи на разстояние, приблизително равно на десет сантиметра, от лицето на жертвата, която, във всеки случай, се обръща към убиеца в момента на изстрела. Докато жертвата гледа в лицето убиеца, последният стреля право в окото й. Примерно така. Следователно ние си имаме работа със самия дявол. Ами това е и целият ни материал. А вие какво открихте, ако не е държавна тайна, разбира се?
Фристед забеляза иронията и помисли, преди да отговори.
— Нали знаеш — всичко това са глупости, че е необходим Шерлок Холмс в качеството на посредник между “фирмите” ни. Разбираш, че това не е наша идея. Не знаем обаче със сигурност кого и защо е преследвал Фолкесон. Имаме сведения, че е бил предупреден от едно от чуждестранните посолства за подготвян терористичен акт и няма спор, че между тези събития съществува връзка, но засега не знаем със сигурност каква.
— Ясно — въздъхна Юнгдал. — Тогава какво, по дяволите, ще правим?
— Да започнем с кафето — предложи Апелтофт и се отправи към купчината пластмасови чашки с червени и сини чинийки, поставени до кафеварката.
Напълни четири чашки и ги постави на масичката заедно с пакет захар. Никой не посегна към захарта, освен Карл.
— Та ето какво, според мен, трябва да кажем още — добави Апелтофт, неясно защо разбърквайки кафето си без захар. — За телефонния номер, който ни отведе до магазина за шивашки принадлежности на “Сибилагатан”. Какво да правим с него?
— Аз ще се заема с това — каза Карл. — Ще взема данните на собственика, на роднините му и още на този-онзи от обкръжението му и ще ги прекарам през нашия компютър.
— И колко време ще отнеме това? — попита Фристед.
— Не знам. Може и да не доведе до нищо, но ще отнеме най-много няколко часа.
Разпределянето на задълженията за следващия ден завърши бързо, като Юнгдал щеше лично да се отправи към дома на дамата с кученцето, а Фристед щеше да опита да се свърже с руските им колеги. При това предложение всички останали започнаха да протестират, защото “руските колеги” не бе твърде обичаен термин, понеже КГБ и военният му събрат — ГРУ[34] бяха смятани за противниковия лагер. Защо обаче пък да не ги попитат? На тях сигурно не им се щеше много да са в кръга на заподозрените. Въпреки че от друга страна, никога не се знаеше как щяха да отреагират руснаците. А ако изведнъж сметнеха това за провокация. Може би Фристед трябваше да се посъветва със самия Шерлок Холмс, тоест с Неслунд, преди да осъществи контакт с тях?
— Не — заяви Фристед, — просто нямам време, за да безпокоя Неслунд толкова късно.
Така въпросът отпадна.
Апелтофт взе отчетите за вкъщи, за да продължи изучаването им и да види какво може да изскочи от това. С това се и разотидоха.
Задачата на Юнгдал се оказа най-лесната и най-приятната. Подсвирвайки си нещо веселичко, той седна в колата си и се отправи към възрастната дама от Йердет. Предстоеше му само да разпита свидетел — работа, която бе вършил хиляди пъти, преди да стане началник на отдел. Бе говорил лично с дамата по телефона, след като тя бе звъннала, и интуицията му почти веднага му бе подсказала, че тя не си измисляше и наистина би могла да е видяла нещо, имащо важно значение.
И не се разочарова. Както и предполагаше, дамата живееше сама сред портретите на умрели роднини, деца и внуци. Кристалният полилей и пуделът й бяха непосредствените виновници тя да стане свидетел на убийството. Юнгдал отбеляза с удоволствие, че дори е познал породата на кучето. Възрастната дама му предложи чашка кафе и малки бисквитки, наричайки го “констебъл”[35]. Юнгдал я ухажваше като котарак.
Сутрин тя не можела да спи, поради което се разхождала с кучето, дори и при лошо време като днес. Излязла от дома си в седем часа и двадесет минути. Била сигурна в това, защото току-що били донесли сутрешните вестници, а пощальонът винаги идвал в седем и петнадесет.
Тръгнала надолу към ресторант “Юргодсбрунс Вердсхюс” — това бил постоянният й маршрут, но преминавайки по моста, решавала накъде да продължи в зависимост от времето и настроението й. Този път изминала няколкостотин метра по “Манилагатан”, след това решила да тръгне обратно.
Обърнала се, тя се озовала точно пред спряла кола. Вътре светело и тя забелязала на предната седалка двама мъже. Сторило й се странно, защото нали наблизо нямало никого — нито коли, нито хора. Когато се приближила съвсем близко, светлината в колата изгаснала, седящият до шофьора мъж излязъл и тръгнал към нея, а другият останал на мястото си.