“Боже милостиви, добре, че тази лелка е останала жива” — помисли си Юнгдал. Бе съвсем сигурен, че тя казва истината. Всичко разказано от нея за мястото и за външния вид на колата съвпадаше съвсем точно, но не с вестникарските описания, а с фактите.
— А как изглеждаше този мъж? — попита Юнгдал.
— За съжаление, не мога да кажа нищо определено. Носеше някакво зелено яке с качулка, която вдигна веднага, щом само излезе от колата.
— На какво разстояние се намирахте тогава?
— Сигурно разбирате, констебъл, че не умея да определям много добре разстоянията… е, приблизително, ако между нас имаше пет-шест такива коли.
— Така. Мъжът излязъл от колата и вдигнал качулката си. А след това?
— Аз продължавах да стоя. Точно в този момент Майя се занимаваше… точно така, констебълът разбира с какво.
— Така е, разбирам. Значи, мъжът мина покрай вас, докато стояхте на едно място.
— Точно така, на разстояние само от няколко метра и аз го попитах дали не се е случило нещо, щом вторият е останал в колата?
— И какво ви отговори той?
— Нищо. Само гледаше надолу и мина покрай мен. Това ми се стори странно. Може пък да е чужденец, помислих си аз.
— А защо си го помислихте? Приличаше ли на такъв?
— Това не мога да кажа, защото на практика не го разгледах, поради качулката. А и бе навел глава, сякаш търсеше нещо по земята.
— Висок ли бе, едър или дребен?
— Доста як, но не чак толкова висок. Малко по-висок от мен.
— А вашият ръст е?
— Метър и седемдесет. Вървеше, наведен напред. Нещо средно между 175 и 180 сантиметра.
— Съвсем ли не видяхте лицето му?
— Зърнах нещичко. Нямаше брада, но май имаше мустаци. Освен това очите му бяха такива едни умни, но може и да ми се е сторило, защото нали бе още тъмно.
— А как мислите, на колко години бе? Поне приблизително. Стар ли бе или млад?
— Не много стар, но може би ние с констебъла наистина гледаме различно на това. Струва ми се, че бе мъж в ранна средна възраст. Та нали бе с тези… дънки.
— Убедени ли сте в това?
— Когато не ми отговори, си помислих, че това е типично за невъзпитаните персони с дънки. Може и да е глупаво, но си помислих точно това.
— Значи сте сигурна, че е бил облечен в зелено яке с качулка, която е била вдигната, и с дънки?
— Напълно. Мога да се закълна!
— Не е необходимо. Важното е, че сте убедена в това. А с какво бе обут, не видяхте ли?
— Не, не обърнах внимание.
— И сте сигурна, че не ви е отговорил нищо, когато сте се обърнала към него?
— Да, съвсем нищо.
— Не знаете обаче дали ви е разбрал или не е?
— Не знам, но нали би трябвало да е чул, че му казвам нещо, а той дори не ме погледна. Просто мина покрай мен.
— Стори ли ви се, че бърза?
— Съвсем не. Вървеше със сигурна крачка, не тичаше.
— А не чухте ли изстрел преди това? Или някакъв странен звук?
— Не, не. Тогава бих се изплашила, а не ме бе страх.
Юнгдал прошари два-три пъти с очи по записките си.
Нямаше съмнение, че тя бе видяла убиеца и следователно те имаха поне един коз. И освен това допълнителните сведения за поведението на убиеца бяха доста интересни. Изплашеният случаен убиец щеше да побегне панически от местопрестъплението, щеше да блъсне дамата, да я наругае, в най-лошия случай да я застреля и да избяга. А този с дънките и зеленото яке бе знаел съвсем точно какво прави. Това, че не бе отговорил, можеше да означава, че бе или чужденец, или не бе искал да се издаде, или просто не бе чул. Дори и да бе обаче швед, постъпващ толкова хладнокръвно, пак не би се решил да издаде гласа си.
Юнгдал затвори бележника си — предпочиташе да си води записки, макар едновременно с това да записваше и на лента. И обикновено се връщаше към личните си записки, а не към протокола, съставян по записа. Поклони се и благодари за кафето, а след това се върна в Кунгсхолмен, захвърли касетата в чекмеджето на бюрото си и се прибра вкъщи.
Фристед се отправи към кабинета си и набра телефонния номер на посолството на Русия. Правейки го, той се усмихваше, защото ситуацията бе абсурдна.
Отговориха му на шведски с акцент. Той попита за Михаил Субаров и веднага бе свързан с него.
“Следователно може и по телефона да се добереш до КГБ” — помисли си той, докато чакаше “най от най-”резидентите, тоест шефът на КГБ в Швеция да му отговори. Разговорът им бе кратък и на английски.