Представил се като комисар от службата за сигурност при Управлението на полицията, той помоли за среща, при това колкото се може по-скоро и по много важен въпрос. Последва продължително мълчание.
— По официално поръчение ли се обаждате? — учуди се резидентът.
Фристед се замисли. Какво означаваше “официално”? Та нали този телефонен разговор не можеше да бъде нарече секретен и освен това той се записваше в момента най-малкото от две, а бе възможно и от три служби за сигурност и разузнавания.
— Така е — отговори той, — това е официално поръчение и аз бих искал да поговорим лично за него. Много е важно.
Отново продължително мълчание.
— Тогава ви предлагам да дойдете още сега в посолството — отговори най-сетне шефът на КГБ.
След по-малко от четвърт час Фристед седеше вече в неговия кабинет — по-точно в помещението за посетители. Стените бяха украсени с картини. Над бюрото на Субаров имаше голям портрет на Горбачов. Фристед си отбеляза мимоходом, че преди това на това място бе висял друг портрет, може би на Брежнев, който бе имал по-големи размери и контурите му все още можеха да се видят върху дъбовата облицовка.
Млад дипломат, а може би просто матрос или войник, както и в посолството на САЩ, им предложи по чашка арменски коняк и веднага се оттегли.
— Признавам си — каза резидентът, — че визитата ви е неочаквана за мен, но въпреки това, господин комисар, бих искал преди всичко да ви поздравя и да изразя голямото уважение на посолството ни към шведската служба за сигурност, която представлявате.
При това на Фристед се стори, че резидентът се усмихна, но все пак се поклони леко в знак на благодарност, и двамата пресушиха бързо чашите си повече заради етикета, както се стори на Фристед. А и на практика бе така.
— А сега — оставяйки шумно празната си чаша върху бюрото си, продължи Субаров, — на проблема. Какво можем да направим за вас? Казахте че е “много важно”, нали така?
Фристед се бе подготвил сериозно за разговора. Започна с това, че самият той не е дипломат, но все пак се надява, че ще успее да обясни всичко правилно, без да се забърква в никакви дипломатически премъдрости. Проблемът бил в това, че е убит висш полицай. И имало повод да се предполага, че убиецът е чужденец… Не, не, нямало никакъв повод да се подозират руски граждани. Оръжието на убийството обаче било армейски пистолет, руско производство.
Тогава обаче вежливото изражение изчезна от лицето на Субаров и той рязко, сякаш удряйки с камшик, прекъсна разсъжденията на Фристед:
— Посолството на Русия съжалява за случилото се и се надява, че ще откриете убиеца и ще го накажете. Страната ни обаче няма никакво отношение към това.
— Ние, разбира се, сме наясно с това — запъна се Фристед, мечтаейки си в момента да е далеч оттам, — но вие бихте могли да ни помогнете по един въпрос, за което ви и молим.
— За какво именно? — попита студено Субаров.
— У мен е заводският номер на оръжието и ние се надяваме, че благодарение на това ще можете да ни помогнете да открием държавата, от която идва, като имам предвид не страната, производителка на оръжието, а държавата, в която е попаднало… е-е-е… преди да се озове тук.
— Напълно ви разбирам какво имате предвид. И както очевидно знаете, страната ни, за нещастие, в момента се намира в положение, при което в името на борбата за мир сме принудени да произвеждаме оръжие в значителни количества. Бихме искали да не е така, но такива са обстоятелствата. Ние продаваме оръжието, за което става дума, и то би могло да се озове при когото и да било от нашите съюзници, с които нямаме намерение да се караме, или у когото и да било от враговете ни или от техните врагове. Съжалявам, но не искаме дори и случайно да бъдем въвлечени в това дело.
— Означава ли това, че не искате да ни помогнете?
— Ако сте недоволни от разясненията ми, шведското Министерство на външните работи би могло да направи официално запитване. Между нас казано обаче, скъпи колега, ако направите официално запитване, то, почти сигурно, ще получите същия отговор, какъвто ви дадох сега. Бе ми много приятно да де срещнем с вас толкова неофициално.
При тези думи шефът на КГБ стана и протегна ръка за сбогуване.
Фристед ругаеше наум по целия път обратно към дома си. Не се канеше обаче да се предава. Не можеше да разчита на помощ от страна на шведския Департамент на външните работи. И всичко, което можеше да предприеме, бе на границата на “престъплението по служба”. Ако разследването за произхода на оръжието не дадеше резултати, то бе трудно да се очаква продължаване на делото — така във всеки случай му се струваше в момента. А бе убит полицай. Не, налагаше се да извърши “престъпление по служба”.