Карл написа заявка до архива, за да получи още на следващата сутрин основния материал за четиримата. След това изключи монитора, постави калъфа върху клавиатурата и излезе на улицата.
Неясно защо, но нямаше квитанция за глоба. Валеше дъжд и бе тъмно. Спомни си изведнъж, че не бе ял нищо през целия ден и по пътя за дома си спря пред будка, продаваща хамбургери.
Върнал се вкъщи, цял час разтребва трескаво апартамента и смени постелъчното си бельо. След това седна в креслото си, сложи си стереослушалките и си пусна концерт на Моцарт.
Чувстваше се ужасно, защото преследваше пропалестински активисти, бивши негови другари, такива грешници като него самия. Та нали той също бе ходил веднъж в Бейрут, наистина, преди много години, още преди градът да бъде превърнат в руини. По онова време той и другарите му можеха да ходят свободно от една кантора в друга и да се срещат с различни представители на ООП. Самият той се бе занимавал с това. А какъв бе сега?
Да, всичко това му бе неприятно, но не можеше да се измъкне от отговора пред самия себе си. Бе убеден, че между обикновената законна солидарност и тероризмът лежеше цял океан от разлики и че нито на него самия, нито на когото и да било от другарите му в “Кларте” би хрумнало да участват в убийството на шведски полицаи.
Да, ситуацията бе наистина неприятна. Това обаче не бе въпрос на морал. Другарите, които бяха убили полицая или бяха помогнали да го направят, не му бяха никакви другари и общото между тях бе толкова, колкото между фракцията “Баадер-Майнхоф” и социалистите. А и въобще съществуваха ли шведски терористи? Сега, толкова години след отлива на “лявата” вълна? Или може би именно поради това? Онова, което бе невъзможно през периода на масовите движения от 60-70-те години, сега, когато левите сили бяха разделени, разпръснати на малки незначителни групички, ставаше реалност. Ако щеш, вий от отчаяние!
Както и да го извърташе обаче, той, Карл Густав Гилбърт Хамилтън, двадесет и деветгодишен, бивш член на “Кларте”, в това число бе “недостоен” за това и за пътуването си зад граница да бъде отнесен от службата за сигурност в раздела, с който сега се занимаваше лично. Освен това, като флотски лейтенант от резерва и експерт в службата за сигурност, бе станал съвсем друг човек и само паметта му пазеше планините от спомени за петгодишната му подготовка за оперативен работник, и ето че сега участваше в лов на пропалестински активисти.
Заспа със слушалките на ушите си. А Моцарт продължаваше да звучи.
Ерик Апелтофт седеше на табуретка в кухнята си. Вече бе измил съдовете, бе изхвърлил боклука и бе отсервирал масата, защото, след като през миналата година жена му бе получила сърдечен пристъп, той бе поел цялата домакинска работа върху себе си — поне тази след 17.00 часа. Бяха женени вече от тридесет и една години, но последните осемнадесет от тях, след като бе започнал работа в службата за сигурност, никога не говореха за работата му.
Формално това бе забранено, като никой от наетите на работа в службата за сигурност не трябваше да обсъжда вкъщи онова, върху което имаше гриф “Строго секретно”. Сред сътрудниците на СЕПО обаче битуваха две мнения, като едните постъпваха така, както Апелтофт, а други, например Фристед, посвещаваха в грижите си жените си (децата — не, но жените — да). Във “фирмата” не се говореше за това, като всеки решаваше проблемите си по свой начин. Фристед например, намекваше някак си мимоходом, че просто не може да си представи как би могъл да държи всичко това в себе си.
А ето че всичко, което се отнасяше до “фирмата”, Апелтофт държеше в себе си и у дома си. И въпреки това знаеше добре, че жена му бързо разгадаваше настроението му, след като се прибереше. И сега всичко бе изписано отново на лицето му. Пред него лежаха вечерните вестници. Не каза въобще нищо за това дело, но жена му разбра, че мъжът й е включен в разследването, поради което всичко вървеше по предварително определения ред. След обяда тя си взе чашката с кафе и се оттегли пред телевизора в хола. Той изтри старателно кухненската маса и разположи пред себе си секретните документи.
Тези материали бяха лежали в сейфа на Фолкесон така, че можеше веднага да се разбере с какво именно се бе занимавал напоследък. Апелтофт преглеждаше леко подчертаните с молив места. Знаеше, че именно Фолкесон е подчертавал редовете, защото нали бяха работили заедно вече няколко години, откакто Апелтофт се бе преместил по собствено желание от “Бюро Б” в “Бюро В”, където извършваше “стратегически анализ”, както се наричаше това. И там се занимаваха с това, че анализираха международния опит на различните варианти на modus operandi, тоест типичното поведение на шпионите и терористите. Това, по принцип, бе спокойна, дори скучна работа, но той бе напуснал “Бюро Б”, поради личната си неприязън към Неслунд.