— Напълно.
Това бе неуспех за Неслунд. Той обаче отхвърли бързо мрачното си настроение. Разбираше, че засега всичко щеше да се пази в тайна.
Фристед и Апелтофт се върнаха в пълно мълчание в общия работен кабинет, а Карл ги следваше на няколко крачки. Фристед носеше папката с документите за заподозрения убиец.
Хвърли я на масата.
— Така, така. Значи “непосредствено импортираният убиец” се оказа шефът на Шведското радио. Хубавичка задача ще получи някой — да влезе в сградата на Шведското радио и да арестува един от най-известните в страната журналисти като убиец. Не бих искал да съм там в този момент.
Мълчаха известно време. Всички разбираха какви нечувани последствия щеше да има, ако всичко това се окажеше грешка. Със същия успех Неслунд можеше да посочи член на рикстага[45] или някой генерал.
Макар че тук има една много печална подробност — каза Апелтофт след многозначително мълчание. — Фолкесон и този Понти са се познавали много добре от много години. И ако някой маже да го потвърди, то това е Рофе Янсон.
— Значи, ще помолим Рофе Янсон да намине насам — отговори Фристед и посегна към телефона.
Рофе Янсон дойде след три минути. Той бе работил с Фолкесон още през онези далечни времена, когато онова, което сега се бе превърнало в цял отдел за борба с тероризма при “Бюро Б”, се бе състояло само от него самия и от Фолкесон. Това бе към края на 60-те години, когато тероризмът излизаше на мода, палестинците бяха отвлекли самолет, а фракцията “Баадер-Майнхоф” внасяше първия си принос в списъка с терористични актове.
Що се отнасяше до пропалестинското движение, то Фолкесон бе решил тогава, че е по-добре да бъде установен открит контакт, отколкото да се надяват на тайно наблюдение.
Фолкесон и Янсон бяха намерили много лесно стокхолмската пропалестинска група, събираща се по онова време в едно мазенце на “Карлавеген”. И точно така им и бяха казали: Здравейте, ние сме от СЕПО и бихме искали да си поговорим малко с вас за риска от тероризъм и да научим как вие, младежта, гледате на това.
Най-добър контакт бяха осъществили с млад студент, бъдещ журналист на име Ерик Понти. Той ги бе поканил у дома си, за да се опита да им обясни разликата между движението за солидарност, тоест издаването на вестници, организирането на демонстрации и така нататък, и въоръжените акции, с които се занимаваше самото палестинско движение. Освен това той се бе опитал да убеди сътрудниците от сигурността, че рискът от въоръжени палестински акции е извънредно малък, особено в Швеция, защото елемент от политическата стратегия на ООП бил опитът й да получи от шведското социалдемократическо правителство такава подкрепа, каквато били получили виетнамците. А тази стратегия можело да бъде разрушена с бомби. Тогава Понти изглеждал малко наивен, но не можело да се отрече, че е прав. Та нали, ако се замислиш, то именно оттогава, вече няколко десетилетия, откакто в Швеция нямаше нито един терористичен акт. Тоест до вчера.
Така че този Понти бил “добър контакт”. Фолкесон го пазел, за да е в курса на една или друга гледна точка — не “информация”, а именно гледна точка. Понякога Понти се обаждат и след като вече бил станал журналист, за да си изясни реакцията на “фирмата” относно различни събития. Между другото, на “фирмата” се било наложило веднъж “да вдигне платна” и да попречи на един израелски шпионин да убие Понти, който по онова време пишел за шпионажа сред бежанците. Тогава последният позвънил лично на Фолкесон — небивал случай при сегашната ситуация — и казал нещо от рода, че би искал да запази разрешителното си за лично оръжие, предлагайки самата “фирма” да се заеме с този израелец, който вече пътувал от Упсала със зареден револвер. Освен това и добавил нещо като шега, защото, видите ли, ако израелецът го “подстрижел”, то виновна щяла да е “фирмата”, така че се наложило да се застъпят. Обявили тревога из цялата страна и хванали израелеца, въоръжен, край “Нортул” само двадесет минути след позвъняването. Случаят така и не попаднал на страниците на вестниците. След това обаче Понти станал “приятен контакт”. Наистина, след няколко години Янсон получил друга задача, но знаел, че Понти и Фолкесон са се срещали поне няколко пъти. Това било приблизително всичко.
— Значи, ако една вечер Понти е звъннал и му е казан, че трябва да се срещне с него рано на следващата сутрин и че това е много важно, то Фолкесон би се съгласил на среща? — попита Фристед.
— Да, без съмнение — отговори Рофе Янсон.