Ивар Матиесен седеше в кабинета си на четвъртия етаж на новата бяла сграда на полицията на “Грьонланд” и изучаваше устава. В параграф 8 от инструкцията за наблюдение се изброяваха няколко безусловни изисквания: “Всеки, свързан със службата за наблюдение, трябва да бъде отново инструктиран за задължението си да спазва строго неразгласяването на онова, което е научил по време на работа. Задължение за неразгласяване се налага и на другите полицаи, които не са от службата за наблюдение”.
В такъв случай “задължение за неразгласяване” бе наложено и на шведския полицай, намиращ се сега на борда на самолета. Наистина, в параграф 7 се казваше: “Сведения, свързани със службата за наблюдение или нанасящи вреда на държавната сигурност, не трябва да се дават на свидетели и други лица, освен в случаите, когато е необходимо получаването на допълнителни сведения или помощ, и то само в необходимата степен…”
Следователно проблемът можеше да бъде решен. Ако шведският колега се разглеждаше в качеството му на “източник на сведения” и “помощ”, то нямаше никакви формални препятствия за обмяна на каквато и да било информация. След това тя можеше да се обобщи, независимо от онова, което можеше да се научи, освен онази доста обширна информация в доклада, вече получен от шведите тази сутрин. Той натисна бутона на прекия телефон и помоли секретаря да изпрати Руар Хестенес при него.
Час по-късно последният вече бе на летище “Форнебю” и разглеждаше пътниците, слизащи по стълбата от самолета от Стокхолм. Приближавайки се до изхода от митницата, той се спря на трима мъже на средна възраст, един от които трябваше да е неговият шведски колега.
Много по-лесно му бе на Карл Хамилтън, защото знаеше, че сред посрещачите ще има мъж на неговата възраст със синьо яке с емблемата на шведската марка “Планинска лисица”, с червен плетен пуловер, спортен клин и обувки “Еко”. Такъв наистина стоеше с гръб към Карл и наблюдаваше пристигналите пътници. Учуди се много, когато Карл се приближи до него и го повика.
— Хей, аз съм Карл Хамилтън — каза той. — От стокхолмския отдел по сигурността.
Колоната от автомобили се движеше по тесния и постоянно преправян път между “Форнебю” и магистралата “Драмен — Осло”. Седяха във волвото и предимно мълчаха. И двамата бяха новаци в службите за сигурност, така че и двамата се чувстваха някак си несигурни в присъствието на другия.
“Типичен шведски сноб — мислеше си Хестенес. — Колан от крокодилска кожа, тъмночервен сак, сив костюм и вратовръзка на райета. Този швед прилича повече на асистент на мениджъра на “Електролукс”. И как само е попаднал в службата за сигурност?”
“Пародия на норвежец. Липсва му само шапчицата с пискюл — мислеше си Карл. — Ако той е проследяващият, може да сме сигурни, че проследяваният не е от “Черния септември”.
— Ако определим точно ситуацията, то аз не съм съвсем наясно за какво можем и за какво не можем да говорим — каза Карл. — Аз обаче имам, разбира се, маса въпроси, защото прочетох докладите ти в самолета.
— Аз също не знам. Нов съм и работя в отдела за наблюдение. Преди това следях наркомани — отговори му Хестенес.
След половин час вече седяха при Матиесен на “Грьонланд”.
— Well[46] — каза Матиесен, — просвети ни и ние ще го направим, доколкото можем. Имам само един въпрос — след като ви интересува “нашият” човек от грандхотела, това означава, че знаете с какво се занимава той, така ли е?
Преди да отговори, Карл се замисли малко. Странната ситуация се състоеше в това, че ето той, шведът, седеше в чужда служба за сигурност и трябваше да обменя информация за швед. Нима всичко бе толкова просто? В Стокхолм му казаха само, че трябва да замине за Осло и да се опита да уточни някои неясни моменти в норвежкия доклад. Никой обаче не му каза какво да говори в случай, че на самия него се наложи да отговаря на някакви въпроси, дори и ако последните се отнасяха до онова, което рано или късно щеше да се изясни.
— Предполагаме, че има някаква връзка между Понти и убийството на един от колегите ни вчера сутринта. Поне по една или две точки. Освен това съществува връзка между журналиста и някои други заподозрени.
— А какво не съвпада? — поинтересува се Хестенес.
— Мустаците, въпреки че не е съвсем сигурно, и преди всичко панталоните. Ние сме почти уверени, че убиецът е бил с обикновени сини дънки, а ти пишеш за сиво-сини кадифени панталони. Първият ни въпрос е не е ли възможно да бъдат объркани сиво-сините кадифени панталони с обикновени дънки?
— Невъзможно е — отговори му Хестенес. — Това бяха съвсем прилични панталони, с които може да се влезе в елитен норвежки ресторант. С дънки не се влиза в такъв. И бяха светли, значително по-светли от всички дънки.