Матиесен се замисли за известно време и стигна до извода, че едва ли съществуват особени препятствия за предаването на шведския материал, получен от шведската служба за наблюдение, на госта от именно тази шведска служба за наблюдение, а ако това и ускореше разследването, то, разбира се, можеше.
Той извика секретарката и я помоли да направи копие от документите. Е, а що се отнасяше до въпросите за това как бе проведено проследяването и особено за онези моменти, през които липсваха сведения за местонахождението на обекта, то това можеше, разбира се, да се научи от Хестенес.
На прощаване Матиесен стисна ръката на госта. Карл получи в запечатан плик копия от шведските и израелските доклади, а след това се отправиха с Хестенес към търговския комплекс, който в този късен час бе още отворен заради коледното пазаруване.
Хестенес се чувстваше глупаво. Шведът влезе с него в секцията за стъклария на долния етаж и започна да пресъздава ситуацията — движението на обекта, местоположението му и различните позиции на самия Хестенес в началото на наблюдението, които явно бяха довели до разкриването му. Шведът си записваше нещо от време на време. Всичко това отне половин час.
След като излязоха при зеленото волво, Карл отбеляза за себе си, че нямаше никаква квитанция за глоба върху колата. Всъщност това нямаше никакво значение, защото автомобилът бе служебен.
— Трябва да поговорим — каза Хестенес. — Къде да отидем — във “фирмата” или на ресторант?
— Да отидем на ресторант. Извън града, за да не се сблъскаме с онези, на които не си струва да се набиваме на очи.
Мълчаха през целия път до Фрогнерсетерн. По това време на годината там нямаше туристи, а и въобще дотам ходеха рядко, с изключение на тържествата за сметка на фирмите. В ресторанта имаше наистина малко посетители, като освен това той затваряше след около час и половина. Седнаха на маса с изглед към града, проблясващ със слаби светлинки, стигнали дотук през мъглата и дъжда.
— Оттук започват широките простори на Хардангервид — каза Хестенес, за да прекъсне мъчителното мълчание. — Аз съм от онези норвежци, които обичат да бродят, да пътешестват пеша. Ще покрачиш няколко дни и ще попаднеш, ако искаш, в пустошта. Ходиш ли на ски?
— Живях няколко години зад граница, така че от това не се получи нищо, но по принцип е хубаво. Обичам да ходя на лов, а ти?
— Да, през есента, когато съм си във вкъщи, във Вестландет.
— А какво ловувате тук, след като нямате лосове. Птици и дребен дивеч ли?
— Да. И елени. При нас, в Норвегия, има елени, макар и да се срещат и лосове. Наистина, само на границата с Швеция. А вие в Швеция имате дяволски много лосове.
— Така е. Трябва някой път да се разменим. Ти да дойдеш в Швеция за лосове, а аз тук — за елени. Да пристъпим обаче към работата…
Карл извади бележките си, направени в самолета.
Значи Хестенес бе забелязал обекта в 10.30, докато последният влизал в хотела. А той бил пристигнал направо от летището. Знаело ли се е за това? Със сигурност.
Подкреплението пристигнало след около двадесет минути. След това обектът останал в хотела точно три часа и шест минути? Да, засега всичко било точно…
— Значи тук се появява първата дупка от почти четири часа. А известно ли е кой именно е влизал в хотела през това време? Та нали една или друга среща биха могли да се състоят именно там, не е ли така?
— Възможно е, но никой от влезлите нямаше никакво отношение към тероризма. Бяха предимно предприемачи, обичайните посетители, обикновени норвежци.
— Сега за това как сте го изпуснали. Значи той или е заминал за Колсос, или е слязъл в станцията на метрото и отново е излязъл.
Хестенес се чувстваше все по-зле и по-зле. Този швед не бе обикновен полицай и това се усещаше по всичко. Той схващаше бързо ситуацията, задаваше точните въпроси и обръщаше внимание именно на слабите места в доклада му. Но този човек явно идваше от бюро, а не бе събрат от бойното поле. Хестенес се разкая, че се бе съгласил да си разменят покани за лов. Бе трудно да си представи този твърде изящен швед с пушка в ръка на лов. Току-виж гръмнеше неуспешно или натвореше нещо още по-лошо.
— Ето какво ме учудва — каза Карл, когато вече седяха във волвото по обратния път към Осло. — Сигурно и ти си мислил за това. Представи си, че това е “нашият” човек. Той застрелва един от нашите сътрудници от близко разстояние и право в окото, а след това успява да стигне до самолета, излитащ в девет часа, пристига в Осло, ти го засичаш и така нататък. Какво следва от това.
— Well, той разбира, че го следят, отменя евентуалната акция и се връща в Стокхолм.