— Така е, но той ти намига, а на летище “Форнебю” показва на следящите го сътрудници, че разбира, че го следят. Нали е отбелязал именно хотел “Нобел” във вестникарския текст, а?
— Така е. Мислех, разбира се, за това. Имаш предвид защо се е пошегувал така и защо ни е посочил именно хотел “Нобел” и израелците, намеквайки, че всичко вече е в миналото. Това обаче би могло и да е маневра, само за да ни насочи по лъжлива следа.
— Защо му е обаче да поздравява полицаи и да им казва: “Добър ден, аз съм терорист, но този път няма да ме хванете?”
— Той е хладнокръвен дявол. Знае, че ни трябват доказателства. Знае, че го следим. Всъщност той не казва нещо повече от онова, което знаем. И той знае, че ние знаем.
— Той изглежда наистина е искал да бъде отбелязано, че през този ден се е намирал в Осло, за да си осигури алиби.
— Той обаче не си го осигурява. Сигурно разбира, че можем да разберем с кой самолет е пристигнал и че във всеки случай е можел да успее с всичко.
Докато пътуваха по виещия се като змия път до Осло, те разглеждаха всичките възможни варианти, но така и не можаха да намерят логично обяснение. Спряха колата пред хотел “Нобел” и слязоха. Хестенес показа всичките си позиции — до телефонната кабина и до масата в кафенето на хотела — след които се разделиха пред входа на последния. Службата за наблюдение бе резервирала стаята на обекта и до нея стая за Карл.
След като той се регистрира и попита къде се провежда конференцията, му казаха, че е на етажа, където са барът и ресторантът. Там било пълно с израелци, даващи пресконференции. Щом само Карл излезе от асансьора, двама норвежки полицаи се нахвърлиха като ястреби върху него, но видели ламинираната му карта с трите корони, веднага му се извиниха.
Оказа се, че пресконференцията е посветена на необходимостта още веднъж да се отвоюва зоната за сигурност в Южен Ливан, защото шиитските мюсюлмани бяха станали твърде настъпателни.
Карл се изкачи с асансьора до четвъртия етаж и влезе в стаята, в която преди по-малко от четиридесет и осем часа бе живял заподозреният в убийство. Вдясно, веднага след вратата, бе банята, където нямаше никакви отпечатъци от пръсти дори и върху чашите за изплакване на уста.
В самата стая имаше бяло двойно легло с месингови кълба, махагоново бюро и няколко кресла до прозорците. Изглеждаше безсмислено да се търси каквото и да било, защото норвежките специалисти вече се бяха опитали да намерят онова, което не съществуваше.
Той постави ключа от стаята върху бюрото, окачи сакото си и се приближи до прозореца. От прозореца се виждаше телефонната кабина, но светлината от стаята се отразяваше като огледало от стъклото. Той загаси светлината и се върна при прозореца.
До телефонната кабина имаше по-малко от двадесет и пет метра. Значи там бе засякъл полицая Хестенес, стоящ с часове на пост. Можеше да бъде забелязан дори и случайно при по-често поглеждане през прозореца. Светеща реклама от отсрещната страна на улица “Карл Юхан” информираше за температурата на въздуха — плюс три градуса. Дъждът плющеше по стъклото на прозореца.
С известно разкаяние Карл си мислеше колко самохвално бе стрелял вчера. Глупаво. Нетактично и глупаво, защото всеки можеше да се досети, че за овладяването на такава бърза стрелба с пистолет са необходими много години трениране. Първата половин година бе отишла само за това да се сдобие с приемлива точност на попадение в неподвижна цел.
Основното правило се съдържаше в това, че първите два изстрела попадаха в целта. А останалото бе тренировка на психологическата увереност. Важното бе да се улучи бързо целта — от първия или от втория изстрел — и да няма съмнения.
“Вие не сте някакви си прокълнати от Бог детективи, помнете това. Вие не трябва да мислите “ако” или “кога”, или “защо”, или каквото и да е от този род, ако попаднете някога в ситуация с оръжие с вдигнат предпазител в ръка. Враговете ви не са някакви си натъпкани до ушите с наркотици негри. Враговете ви са трезви и смъртно опасни. Детективите се разхождат с автомати и друго подобно оръжие, което разпръсква изстреляните гилзи на много метри наоколо. Нищо подобно не искам да виждам в ръцете ви, защото това не е игра и не са фойерверки. Така че само два изстрела — и двата в целта!”
Ден след ден, хиляди пъти срещу силуета с червеното сърце. И все пак се поколеба на първата работна тренировка.
Нещо подобно влизаше в програмата за сътрудничество между момчетата от ФБР и обикновените полицаи. След две години тренировки на полигона ги изпратиха в Лос Анджелис в тандем с обикновен полицай за седмица или две. Всъщност “обикновен полицай” не бе съвсем правилното определение, защото ставаше дума за определена група, занимаваща се с бързо реагиране на всякакви произшествия, включително и на обири на апартаменти в мрачния градски район, в който живееха чернокожите. Принципът на стандартното завладяване бе прост — трима напред към вратата — но един отстрани и един в средата. Ако вратата се отваря навътре, риташ я с крак и скачаш бързо в стаята с насочен пред теб револвер. Колегите ти те следват. И са готови да стрелят — единият надясно, другият наляво.