Първия път, когато Карл заемаше средната позиция, пред него се озова чернокожа жена на около двадесет години. Тя лежеше на единствения предмет в стаята — сгъваемо легло — и кърмеше бебе. Смутил се, той отпусна оръжието и вече се готвеше да й се извини, когато жената извади с бързо движение пистолет изпод възглавницата, но веднага падна мъртва, защото единият от полицаите, стоящи зад Карл, я простреля два пъти в гърдите. Куршумите му обаче не засегнаха бебето.
“Постъпил си като сополив новак” — караше му се главният инструктор в Сан Диего в продължение на десет минути за това “изключително доказателство за пълна некомпетентност”. След това Карл дълго се чувстваше не в свои води.
А норвежецът бе стоял там, долу, до телефонната кабина, много часове наред и съвсем открито. Същото е било и в универмага. Хората през цялото време са в движение и спиращият се вижда веднага, а пък ако го прави много пъти и е полицай със закопчана догоре униформа, радио и служебно оръжие, то не е необходима професионална подготовка, за да бъде забелязан. И ако сега си представеше обикновения журналист, който бе следен…
На Карл обаче не му се налага да си представя повече, защото усети как някой внимателно, много внимателно вкарваше ключ или шперц в ключалката на разстояние пет метра от него. По пътя си към банята Карл свали вратовръзката си — за късмет бе оставил вратата открехната. Успя да се вмъкне в банята и почти изцяло да затвори вратата, но още нищо не се чуваше. И едва тогава, зад вратата, в тъмнината, той се замисли. Камериерката или който и да е от обслужващия персонал нямаше да отваря вратата по този начин.
Чу се тихо щракване и бравата се завъртя. За секунда-две от коридора се появи ивица светлина, след което изчезна. Нечия сянка се вмъкна в стаята, след това вратата се затвори и този някой застана на половин метър от Карл.
Карл по-скоро усети, отколкото чу, как този някой се придвижи предпазливо навътре в стаята покрай вратата на банята. Той се притисна до касата на вратата, за да защити тялото си и едновременно, защото стоеше наведен, да надникне, ако онзи минеше покрай вратата. Секунда по-късно видя сянка, пълзяща бавно в стаята. В дясната ръка на госта имаше пистолет. И настана онзи единствен момент, в който влезлият щеше веднага да забележи, че стаята е празна, а прозорецът затворен. Щеше да е грешка да отвори с ритник вратата, защото можеше и да не успее да хване ръката с пистолета, преди да е станало твърде късно.
Карл бутна леко вратата на банята с левия си крак и едновременно с това дръпна ръката с пистолета, като го насочи нагоре, за да има пространство за едно от онези движения, които бе отработвал повече от десет хиляди пъти.
В следващия миг вече седеше върху влезлия, който сега лежеше, забил лице в килима на пода, и усещаше в тила си собствения си револвер. Бе 38-ми калибър и Карл го разбра веднага.
— Do not move — прошепна той. — Whatever you do, just don’t move. [48]
Човекът стенеше тихо. Дори и зад вратата да имаше негови помощници, то те, така или иначе, нямаше да чуят стоновете му и дори падането му върху килима.
Карл стана и вдигна непознатия, който опипваше удареното си рамо. Дръпна го навътре в стаята и го хвърли върху леглото, след което заобикаля из стаята, наблюдавайки вратата и телефона. Запали осветлението и насочи револвера към лежащия на леглото.
Не очакваше онова, което видя. Бе обикновен норвежец на около четиридесет години със синьо спортно яке с емблемата на марката “Планинска лисица” и светлокафяви обувки от фирмата “Еко”. Лицето му бе изкривено от гримаса на силна болка.
— Полицай ли си? — попита го Карл на шведски.
Норвежецът изстена и кимна утвърдително.
— Има ли още някого зад вратата?
Полицаят кимна отново.
— O’кей, извикай го! — каза Карл и завъртя револвера, който държеше демонстративно за дулото.
След като вторият полицай отвори неуверено вратата, Карл го покани с револвера да влезе, след което остави оръжието върху нощната масичка.
— Извинете, но не знаех, че сте ми колеги каза той и извади удостоверението си от джоба на гърдите си.