След това го хвърли на леглото пред разрошения човек, когото в последвалия си доклад щеше да представи като полицейския следовател Кнут Халворсен, шеф на втори спецотдел, известен в Норвегия под названието “терор-полиция”.
Бяха решили, че е необходимо незабавно оперативно залавяне, защото някакъв човек от улицата се е вмъкнал в стаята, запечатана от сътрудниците на полицията за наблюдение. Понеже неизвестният загасил светлината, можело да се помисли, че се занимава с подготовката на замисленото от него престъпление. Трябвало да се бърза. Не се свързали с колегите си от службата за наблюдение, опасявайки се, че по-малко компетентните сътрудници от сигурността можели да объркат всичко. Поради това бе и импровизацията им.
Така Кнут Халворсен излезе от хотела бледен, със сълзи на очи и опирайки се на рамото на своя колега.
Фристед и Юнгдал седяха във взет под наем фолксваген със замръзнали стъкла на пуста улица в Хегерстен. Ако някой се заинтересуваше чрез полицейския компютър за собственика на колата, то следата щеше да го отведе до третата по големина шведска фирма за автомобили под наем. А ако този досадник отидеше при собственика й, за да полюбопитства от кого е наета, то щеше да научи, че в момента е дадена на търговеца Ерик Свенсон, живеещ на “Хурнсгатан” в Стокхолм. На тази улица, естествено, нямаше такъв, но за фирмата той бе един от най-редовните й клиенти.
През деня Юнгдал бе подготвил на практика всичко. Оперативните работници бяха разположени при пенсионирания майор и при учителя срещу двата апартамента на втория и четвъртия етаж. Групата за подсигуряване в случай на неочаквани събития бе на пет минути път пеша, а двата края на улицата се охраняваха от хората от следствието. Всичко бе под контрол. В двата апартамента светеше, повечето от другите прозорци на сградата бяха тъмни и това водеше до определени изводи.
Юнгдал не бе в настроение. Стараеше се да се убеди, че би трябвало да има връзка между неизвестния убиец, когото той упорито не искаше да нарича така, и тези четирима млади хора, които сега бяха привлекли толкова огромни полицейски сили, сякаш бяха най-опасните държавни престъпници.
— Сигурен ли си? — попита той вече за трети път. — Нали имаме само телефонния номер, записан в настолния календар на Фолкесон.
— Точно така е — въздъхна Фристед. — Може и да няма нищо, може тук връзката да е съвсем друга, но проверката няма да навреди. Между другото, дали да не включим парното?
— Така дяволски духа от вратата през това време на годината, но нищо не може да умори бедняка — каза Юнгдал и включи вентилатора на парното, насочвайки го към предното стъкло.
Постепенно дупчицата в скрежа започна да се разраства. При това никой не каза нито дума.
— А каква е връзката между тези и Понти? За какво говореше Неслунд? Има ли нещо или това са вашите обичайни догадки? — попита Юнгдал.
Той не изпитваше никакво доверие съм полицейските способности на шведската служба за сигурност.
— Аз лично не забелязах пряка връзка, докато преглеждах документите. Тази вечер обаче Апелтофт ще поработи с тях и ако има нещо — разрешавам ругаенето, — то той ще го открие. Аз ли ще те откарам у вас или ти мен?
Юнгдал живееше до площад “Вестербрунплан” и стигнаха дотам, мълчейки. Двамата полицаи си имаха доверие, но Юнгдал — човек от “откритата служба”, което подчертаваше няколко пъти иронично сам — усещаше, че СЕПО го държи по-далече от важната информация, поради което си мислеше, че няма да получи отговор на “важните” си въпроси и че именно това го правеше “лош полицай”. Бе му обаче трудно да свикне с тази мисъл.
Фристед разбираше много добре за какво си мислеше Юнгдал и поради това бе също в лошо настроение.
Разделиха се пред дома на Юнгдал. Фристед седна зад волана и се отправи към дома си в Бром. Жена му още не бе заспала. В термоса обаче имаше чай, а в хладилника сандвичи, завити във фолио.
Жена му погледна учудено купчината вестници под мишницата на мъжа й.
— Толкова ли е зле? Нима ще ти се наложи да четеш сега за себе си и в пресата?
— Не става въпрос за мен. Просто исках да погледна какво Неслунд е наредил на момчетата си да напишат. Всичко това са глупости, но трябва да се знае какво се пише.
Наливайки си чай, той разказа на жена си за тъжните събития от деня. Бе му се наложило да тича с различни документи от Неслунд до прокурора на Тринадесети отдел на съда, за да уреди бюрократичните процедури за правото за подслушване на телефон. Прокурорът не бе имал нищо против четиримата пропалестински активисти, но петият телефон принадлежал на един от най-известните журналисти в страната (Фристед не спомена името му пред жена си, а и тя не попита), и тогава си направил оглушки. Прокурорът бил наясно, че следващата стъпка на Неслунд щяла да е искането за задържането му, а за това щеше вече да отговаря прокуратурата. Вълнувало го очевидно точно това, а не подслушването. Ето за такива глупости бе загубена цялата втора половина от деня и началото на вечерта.