Предишен редактор на вестника бе сега ръководител на една от най-големите обществени програми на телевизията от Първи канал. Друг, тогава член на управлението на вестник “Фолкет и билд/ Културфронт”, оглавяваше такава програма във Втори канал. Новинарската емисия на новинарската програма “Рапорт” се ръководеше от жена, която сега бе омъжена за член на редакцията на този вестник, като в миналото и двамата бяха работили като сътрудници на вестник “Норшенсфламан”, подкрепян от Русия. А пък мъжът й бе станал по някакъв начин редактор на отдела за култура на вестник “Експресен”.
Най-важният в тази редица бе, разбира се, Ерик Понти. По времето, когато “Фолкет и билд/ Културфронт” бе ударил по военното разузнаване, той бе работил като свободен журналист във вестника, а сега бе шеф на международния отдел в “Дагенс ехо”.
Статистическото изопачаване, че всичко това е случайност, бе очевидно. Та нали ставаше дума за кръг от приятели, състоящ се минимум от десет души, които, появили се отникъде, бяха станали след десет години най-силният отбор в средствата за масова информация в страната.
Нямаше никакви обяснения как бе могло да се случи всичко това. В доклада само се констатираше, че внедряването бе извършвано по такъв майсторски начин, че било невъзможно да се открие вътрешната връзка. Например, бюрократичните системи за наемането на сътрудници от Първи и Втори канал на телевизията бяха съвсем различни, но групата бе проникнала и в двата канала. А що се отнасяше до наемането на работа, радиото въобще нямаше никакви организационни връзки с телевизията. При това кратко, но ясно се отбелязваше, че всичко е проведено “необичайно умело” и нямаше ясни обяснения на самия “метод на внедряване”.
Авторът на доклада се безпокоеше най-вече, че през цялото това време членовете на групата са успявали да се представят като “истински журналисти”. Те чисто и просто се изявяваха с такава поразителна компетентност, че през последните години бяха укрепили професионалните си позиции и никога не разкриваха истинските си цели.
Последното хвърли Апелтофт в униние. Ако тези хора, тясната връзка между които се потвърждаваше обективно (това не можеше да се отхвърли), се изявяваха толкова убедително като истински журналисти, то това не означаваше ли, че още отначало са си били журналисти?
Докладът бе подписан от Неслунд и от самия Пощальон, тоест от главния шеф на “фирмата”, който много рядко се занимаваше с вътрешните задачи на отделите. Този доклад обаче бе предназначен за правителството и се отнасяше до “неясните” предложения за мерки за борба срещу “групата на внедряването”. И, естествено, предложенията бяха отхвърлени.
Тук обаче бе приложена и изрезка от вестник “Експресен”, в който журналист, явно изпълняващ поръчка на “фирмата”, цитираше Пощальона в онази част, в която онзи с няколко мъгливи думи изразяваше опасенията си във връзка с проникването на подобни хора в Шведското радио и сочеше, че в дадения случай най-опасното бе, че им се бе удало да се изявяват като истински журналисти. Върху копието се бяха запазили ръкописни бележки, потвърждаващи, че мерките нямаше да бъдат предприети, но че групата е забелязана и за внедряването й е известно. След това стоеше нещо доста неясно, а именно, че на пазара на труда се създават юридически препятствия за използването на преки мерки срещу условията за наемането в групата.
Апелтофт се досети, че това очевидно означаваше, че “фирмата” наистина се обръщаше към правителството с молба да уволни най-известните в страната радио- и телевизионни журналисти с мотивировката, че са тайно внедрена група с ляв уклон.
Не бе трудно и да се досети, че това предложение се е сблъскано със съпротивата на политиците, стоящи като скала на пътя му.
Имаше отделни доклади и докладни записки за трима журналисти, но бяха доста куци. Онзи от тях, който бе шеф на редакция “Факт” на ТВ-1, имаше контакти с различни германски терористи. Имаше отпреди години и “доказателства” за това, сред които различни снимки на бъдещия служител в телевизията на митинги за солидарност в Стокхолм, насочени срещу жестокото отношение на германската държава спрямо заловените германски “терористи”. Мнозина от хората, запечатани върху тези фотографии, бяха осъдени като терористи или застреляни в момента на залавянето им и други подобни.
Двамата други журналисти, за които бяха изготвени специални справки, бяха Ерик Понти и един от шефовете на международната новинарска програма “Рапорт”. Преди години те се бяха изявявали и като редактори на вестник “Палестински фронт”. Познаваха се добре един друг и три или четири пъти бяха пътували заедно до Близкия Изток. Така че двама от бившите активисти на пропалестинското движение се бяха сдобили с решаващо влияние върху външнополитическите предавания по радиото и телевизията. Освен това човекът от “Рапорт” бе евреин, което бе специално подчертано, и говореше слабо на иврит.