Не му се искаше да възобновява стария, брадясал вече, спор. Двете му дъщери вече бяха излетели от гнездото, като едната бе станала стюардеса и се бе омъжила за летец, а другата учеше медицина в Умео, така че къщата бе станала твърде просторна. Бяха мислили дори да я продадат, защото на старини бе по-добре да се живее просто в апартамент.
Съблече се, взе си душ и реши да се обръсне. “Остарявам, остарявам.” Докато се бръснеше, се стараеше да не се разглежда.
— Истина ли е, че издирваш убиеца на полицая?
Синът му бе застанал на прага на банята. Този път въпросът му не звучеше иронично, не бе като обичайното: “Е, колко шпиони залови днес, тате?”. Въпрос, на който трябваше да се даде отрицателен отговор.
— Върви и седни, а аз ще дойда, щом само се измия — отговори му Фристед, за да печели време.
Не му се искаше да отрича пред сина си, след като последният го питаше сериозно, но и не искаше да разкрива държавни тайни пред своя гимназист. Избръсна се, изми се, загърна се с хавлия и влезе в хола. Синът му бе застанал до аквариума.
— Сядай! — каза кратко баща му.
Седнаха един срещу друг и той забеляза синина под лявото око на сина си.
— Какво ти е на окото?
— А-а, един идиот през цялото време викаше, моля ти се: “Стреляйте по детектива, стреляйте по детектива!”
— Ти какво, започнал си да се биеш в училище ли?
— Така е, но това е нищо. И все пак истина ли е?
— Кой ти го каза?
— Мама.
— Значи е истина, но не е трябвало да ти го казва. Знаеш, че нямам право да говоря за работата си у дома. Сестрите ти одобряваха това и дори го смятаха за предимство.
— Нали обаче е истина? Ще хванете ли този дявол?
— Надявам се, но не съм сигурен. А защо това те интересува толкова много?
— Та нали на мястото на този полицай можеше и да си ти, а?
На Фристед не му бе хрумвало такова нещо. Във “фирмата” още никой не бе убит, откакто той работеше там. В Швеция въобще не убиваха полицаи, макар и изплашени пияници и дребни хулигани да стреляха по тях и дори понякога да улучваха. От една година насам синът му за пръв път бе изразил обичта към баща си. И на последния не му се искаше да изпуска този момент.
— Тази вечер ще извърша “престъпление по служба”. За това могат да ме изгонят от работа или да предадат случая ми във вътрешния отдел или в криминалната полиции. Никога не съм постъпвал преди така и винаги съм следвал идиотските ни инструкции. Ето защо и никога не си знаел над какво работя.
— Това свързано ли е с издирването на убиеца?
— Свързано е. Най-малкото с опита за получаването на по-сериозни улики от онези, които имаме, а ние разполагаме с всичките безсмислици, за които пишат по вестниците.
— Тогава е о’кей!
— Кое е о’кей?
— Имам предвид твоето “престъпление по служба”.
— Благодаря ти за тези думи. Ще ти ги напомня, когато няма да мога да увелича апанажа[52] ти, поради това, че по решение на вътрешния отдел ще изгубя надбавките си за риск.
— Толкова ли е опасно?
— Не е. Защо?
— Пистолетът ти у теб ли е? Макар че преди почти никога не съм го виждал.
— Не е. Във всеки случай не и тази вечер. Днес работата ми е не да стрелям, а да се опитам да разбера цялата тази история или поне как се е случило.
— Ще успееш ли?
— Не, но не се каня да се предавам. А как са нещата при теб? Всичко наред ли е?
— Дори много.
— Добре. Кажи на майка си, че не знам кога ще се върна, но ако се забавя, ще й звънна към десет часа.
Надигна се и се отправи към спалнята, за да си намери по-приличен костюм и бяла риза.
Вървеше към румънското посолство, подсвирквайки си. “Нашата младеж си има своите положителни качества. Момчето е последното дете в семейството ни и не прилича на каките си, които бяха вечно недоволни от това как СЕПО действа срещу “зелените” и привържениците на мира.” От много години насам той бе за момчето ту “стария дявол”, ту “дяволския детектив”.
Фристед с удоволствие би извършвал по едно “престъпление по служба” седмично, само заради една такава минута, каквато бе преживял днес със сина си.
На края на улица “Естермалмсгатан” той позна двама свои колеги, наблюдаващи гостите на посолството. Кимнаха си незабележимо.
Отдавна Фристед не бе посещавал приеми в посолства, но нищо не се бе променило. Специално поканеният сръбски персонал предлагаше напитки върху подноси, като този път половината от тях бяха безалкохолни. Арабите сигурно бяха повлияли значително на дипломатическия живот. По средата на най-голямата стая имаше огромна маса с месо от сьомга, хайвер и различни румънски мезета. Фристед се задоволи с чаша портокалов сок, местейки поглед по малобройните групички от военни. Празникът бе посветен на военен юбилей, така че повечето от гостите вероятно щяха да присъстват с парадните си униформи, които на обикновен прием биха изглеждали оперетно.