Юрий Чиварцев, по-точно полковник Юрий Чиварцев, изглежда, трябваше да е цивилен, мислеше си Фристед.
И сгреши. Всичко бе къде по-фино. Дори сред големия блясък на другите мундири униформата на полковник от Руската армия се набиваше веднага в очите на присъстващите, следящи за “главната квачка” на тази или онази страна.
Фристед стоеше самотно до колоната и изчакваше удобния момент. Бе изминало доста много време, а около руския полковник продължаваха да се въртят офицери от източноевропейските страни. Фристед усещаше, че изгодният момент аха-аха и ще му се изплъзне и дори му се искаше да се надсмее над себе си. Изведнъж обаче полковникът остави чашата си върху някакъв поднос и с решителна крачка се отправи към масата с мезетата. Като че ли бе решил да се отдели от охраната си и тя не го последва. Това бе удобният момент.
Докато шефът на ГРУ — военното разузнаване на Русия — се ровеше в купичката с хайвер на късата страна на масата, към него се обърна неочаквано и незабележимо цивилен мъж, когото той не познаваше.
— Казвам се Арне Фристед, комисар съм от шведската служба за сигурност и бих искал да поговоря с вас колкото се може по-скоро. Без свидетели. Работата е законна, но ни е необходима вашата помощ — каза Фристед на английски, като предварително бе отрепетирал няколко пъти фразата.
Не бе възможно да се каже по-кратко.
Полковникът засия и неочаквано се обърна към него с усмивка на лицето, но без такава в очите.
— Ах, колко ми е приятно — каза шефът на ГРУ, стискайки ръката му, и на един дъх добави: — “Юргодсбрунс Вердсхюс”, точно в 10 часа.
Обърна се и си тръгна.
Фристед остана, престорвайки се, че си избира храна. “Какъв дявол имаше предвид, като насрочи срещата почти на мястото на убийството?” — мислеше си той.
Остана още четвърт час на приема, след което се отправи към дома си. До определеното време имаше още повече от три часа.
Карл продаде старата си кола и си купи нова, която бе по-малка и външно по-скромна, но по-бърза и по-скъпа. Плати разликата с пари в брой, въпреки че съвсем не му бе до покупки. След това си купи хамбургер и се отправи към вкъщи. Влизайки в апартамента си, веднага отвори обикновено заключената стая за тренировки. Напоследък се бе принуждавал буквално да не я ползва, но сега пък си наложи да я отвори, надявайки се да се пребори със състоянието, в което се намираше вече цяло денонощие.
Започна с отработването на двадесет — двадесет и петте движения, характерни при стрелба от близко разстояние. Знаеше, че оперативният работник трябва да се занимава постоянно с това и да държи постоянно във форма и себе си, и арсенала си. Всичко това нямаше нищо общо с балетоподобните движения, които можеха да се видят във филмите или в някои спортни видове единоборство. Именно това последното бе станало и основа на предпоставката за полученото от него образование в Сан Диего.
“Това не са ви филмите с прословутия Брус Ли, момчета, това е нещо по-сериозно. Когато някой дявол е толкова глупав, че настъпва срещу вас, заемайки спортна поза на готовност, то стреляйте по него или го удряйте по главата с лопата. Ако не разполагате с нито единия, нито другия от необходимите ви предмети или ако се вдигне шум, знайте, че не сте на някаква си там трижди проклета олимпиада и не става дума за сребърните медали. И ако някой от вас се увлича от “пижамна борба” и други подобни, то с Божията помощ ще избием от вас това увлечение, дори и да се съпротивлявате, хе-хе.”
При това инструкторите по карате поясняваха: “На онзи, който, например, е изгубил неочаквано очите си, не му е вече необходим дори и най-красивият колан”.
След едногодишния курс по основните тренировки следваше доживотното повторение. Моделът бе само няколко движения, но съвсем не спортни.
След душа Карл седеше с хавлия, усещайки започващата след тренировъчна болка и бодежите в колената — резултат от стократните удари по чувала с пясък. Ако вместо чувала бе човек, това щеше да означава две-три счупени ребра и силен кръвоизлив.
Докладът за всички, както се твърдеше в него, планирани насилствени акции на пропалестинските групировки не бе нищо повече от блъф и не само защото всичките тези “утвърдени планове” — подпалване на еврейски детски градини, взривяване на синагоги, убиване на ученици и дипломати и така нататък — бяха неправдоподобни или си оставаха само като “утвърдени планове”. А преди всичко защото Карл можеше да докаже убедително, че докладът бе съставен от платени доносници. За това в него, разбира се, нямаше и намек, но нееднократно се подчертаваше, че “източниците са много и при това са напълно различни”. От всичко това намирисваше на платен агент и с помощта на ЕИМ то можеше да бъде доказано в рамките на някакъв си час.