В основата си проблемът бе чисто математически. В доклада имаше препратки към доклади от шест стокхолмски политически групировки. Доносите бяха пристигнали приблизително по едно и също време. Следователно с помощта на ЕИМ можеше бързо и точно да се докаже, че един и същи човек бе имал възможността да получи тези данни едновременно.
И когато Карл провери в общия раздел на базата данни на службата за сигурност за този човек, компютърът му отговори, че информацията е защитена срещу нерегистриран достъп. А това означаваше, че един от “приятелите на мира” и на пропалестинските активисти работеше именно сега в Стокхолм и не бе предмет на така наречената “регистрация на възгледите”, въпреки че именно поради “своята изключителна активност” този човек, който, съгласно съответния закон и коментарите към него, “подлежеше на регистрация” и “не само защото се придържаше към определени политически възгледи, а и защото чрез активната си дейност доказваше сериозността си в отношението си към престъпните възгледи” (революцията бе забранена, но не бе забранено да си член на партия, призоваваща към революция, обаче това бе причината за сериозно отношение към работата, тоест за подозрение в престъпна дейност, ако човекът, за когото ставаше дума, играеше ръководна роля или участваше активно в много различни организации).
Компютърът “защитаваше” доносника, чието име Карл вече бе получил от свободната за достъп информация за членовете на съответните организации.
Последното бе само формална юридическа тънкост. Тези хора бяха “отвън”. На професионален език това се наричаше с хитроумната формулировка “външна акредитация”. По времето, когато компютърът не бе извършвал такава регистрация, подобен въпрос водеше до препращане към раздела “следствен материал”, който се пазеше в специална библиотека и се състоеше от списъците на членовете на различни подозрителни организации и други “разузнавания”, които не подлежаха, съгласно закона, на регистрация.
За стотна част от секундата компютрите преодоляха разликата помежду си. Само едно проблясване на кода в левия ъгъл на екрана на дисплея съобщи за онази класифицирана информация, която мнозина биха нарекли “регистрация” и нищо друго.
Казано накратко, един и същ платен “негодник” бягаше по организациите и “намираше фантастични заплахи от насилие”. Ободряваха го и му даваха нови задачи, а те водеха до нови наблюдения за “предстоящи акции”, така и никога неосъществяващи се, и отново до пари и до нови задачи.
Това бе класическата грешка на разузнавателните и контраразузнавателните служби. В теоретичната част на образованието в Сан Диего имаше много такива примери и на сленга на спецшколата те се наричаха “синдром на свинския залив”. (Изцяло неуспешното нахлуване на президента Кенеди в залива Кочинос се обясняваше така — информаторите дрънкат празни приказки, за да получат пари от своите инструктори; инструкторите докладват празните приказки на своите информатори, по вече по-твърд сценарий, на местния шеф; а местните шефове се занимават със същото. В резултат на това президентът вярва напълно, че населението на Куба ще се вдигне като един човек срещу гнета, стига само флагът на САЩ да се мерне в океана. И това се бе случило в залива Кочинос — 250 убити на брега, а останалите — пленени от вбесеното местно население.)
“Заливните прасета” доказваха опасността от пропалестинските активисти.
Карл потисна неочакваното си желание да се облече, да излезе да пийне бира и да си потърси дама. Вместо това стана, отиде в кухнята и си приготви чай. “Докато всичко това не свърши, ще продължавам да постъпвам само така” — реши той.
Седя дълго над чашата чай, опитвайки се да определи ролята си в преследването на бившите си другари. Взе протокола от телефонния разговор между Сунд и Понти и отново го прочете от началото до края. Често пъти бе полезно да се преосмисли в самота всичко прочетено. Някой от отговорниците за пропагандата бе получил на среща задачата да се свърже с нужните хора в средствата за масова информация и да се опита да спре вълната враждебни нападки срещу арабите, може би също така и за да предаде отношението на пропалестинското движение към това. Естествено бе този някой да позвъни на Понти, когото всички в движението познаваха като ветеран и на лявото, и на пропалестинското движение, а освен това бе важен сътрудник на едно от тези средства за масова информация. Така ли бе? Тогава разговорът щеше да прозвучи така, както бе прозвучал между тях.