— Напълно.
— Е, какво пък? Това, мой скъпи комисарю, означава че — както се изразяват нашите англо-американски приятели — you owe me one[54].
На Фристед му притъмня пред очите. При взаимоотношенията с френските, британските, американските, израелските и немските му колеги това дори нямаше защо да се споменава, защото професионално се разбираше от само себе си. За шведски сътрудник на службата за сигурност обаче не бе много приятно да е длъжник на военното разузнаване на Русия.
— Така е, разбира се, но в рамките на закона и в такъв случай, с радост — отговори Фристед и се усмихна във възторг от това колко хитро се измъкна от затруднителното положение.
Чиварцев също се усмихна, макар и по някакви други причини.
— Само още един малък въпрос, преди да се разделим — продължи Фристед. — Защо пожелахте да се срещнем именно тук, близо до мястото на убийството?
— Защото това е укор към веселото ми настроение, а също така и защото никой няма да повярва на очите си, ако ни види заедно именно тук. И така, след четиридесет и осем часа, господин комисар.
Руснакът стана, изтри устата си и му подаде ръка — и отново всичко бе сякаш в едно движение. Не наблегна особено много на думата “господин” и тя прозвуча просто като вежливо обръщение.
Апелтофт седеше и гледаше дупката на чорапа си, намираща се върху големия му пръст. “Едно време чорапите ги кърпеха” — мислеше си той. До него имаше почти празна бутилка “Карловски мискет”. Бе малко пиян. От българското вино се чувстваш почти “неблагонадежден”, се мяркаше в мислите му. Вечерната телевизионна програма бе към края си, течеше последната серия от многосерийната любовна история за живота в Австралия, в която героинята бе отначало ухапана от крокодил, след това — след пластична операция — тя бе станала фотомодел и се бе върнала в голямото ранчо, за да осъществи колосалните си планове за отмъщение, и тогава се бе влюбила или още нещо. Апелтофт понечи да изключи телевизора, но жена му се възпротиви, защото искаше да види края.
Поговориха малко за предстоящата Коледа и за възможността да я прекарат в Хелсингланд, селището, в което бе протекло детството им. Щяха ли да успеят да затоплят къщата в разгара на зимата, дали нямаше да се простуди най-малкият им внук и въобще дали щяха да успеят да вземат със себе си дъщеря си и мъжа й, които още не “показваха признаци на живот” и, изглежда, искаха да прекарат коледната си ваканция без родителите си, въпреки че не говореха за това открито.
Дъщеря му бе вече на двадесет и седем години, работеше като аптекарка в аптека и гласуваше сигурно за лявата партия на комунистите. Смяташе полицията като цяло и СЕПО в частност за репресивни инструменти на капитала, необходими му за това да държи работническата класа в робство и така нататък.
Дори и в самата “фирма” се бяха появили вече комунисти. Апелтофт се примиряваше трудно с мисълта, че този Хамилтън — между другото, произхождащ от висшата класа — е комунист или поне е бил такъв. И така, сега чорапите с дупки се изхвърляха, а във “фирмата” работеха комунисти.
Помисли отново за дъщеря си и му стана още по-тъжно на душата, така че дори разля останалото вино. Погледна неспокойно към жена си, но тя бе погълната от филма. Имаше специална причина за меланхолия, като за всичко бе виновна собствената му дъщеря.
Не бе взел документите за Понти със себе си. И така му стигаха. На онези четиримата от Хегерстен не им оставаше кой знае колко много време да се разхождат на свобода. Ето за кого трябваше да се проучват материали. А те бяха малко.
Основното, разбира се, бе да се оправят с Анелис Рюден. Тя бе свързващото звено между Фолкесон и другите пропалестински активисти. Би трябвало да я поканят на спокоен разговор, вместо да се решават на това, което трябваше да се случи.
Тя бе само на двадесет и три години. Бе влязла вероятно в пропалестинската група преди две години, когато се бе срещнала с Нилс Густав Сунд, който бе с четири години по-възрастен от нея и освен това бе свързан с Близкия Изток. А тя не бе стъпвала там. Бе учила в гимназия и се бе готвила да се грижи за болни. Дотогава бе посещавала училището за медицински сестри, но го бе заразяла и около година бе работила при майка си в магазина за шивашки принадлежности на “Сибилагатан”.
Два етажа над нея живееше Петра Хернберг, която бе на двадесет и шест години, и именно тя бе причината за меланхолията на Апелтофт. Работеше като аптекарка в аптека “Елген” на ъгъла на “Енгелбрехтсгатан” и “Карлавеген”. Вече от две години Хернберг бе член на ръководството на пропалестинската група в Стокхолм, но най-сложното бе това, че цяла година бе живяла “по неясни причини” в Бейрут. Преди това се бе изявявала като член на младежкото движение КМ при ЛПК[55], но го бе напуснала и сега симпатизираше вероятно на някаква екстремистка групировка, обозначавана със същата абревиатура.