Нейният годеник или, можеше да се каже нейният мъж, защото този тип младежи просто се събираха, вместо да се омъжват или женят, бе най-интересният в групата. Казваше се Андерс Хедлунд и бе на тридесет и една години. Бе ветеран на пропалестинското движение, бе живял три месеца в Бейрут едновременно с Петра Хернберг — може би се бяха срещнали именно там, помисли си Апелтофт — и бе пребивавал там също “по неясни причини”. Освен това бе участвал в някакъв терористичен семинар в Германия, финансиран тайно от либийската държава. След това бе прекарал два месеца в столицата на Либия — Триполи — и отново “по неясни причини”. Резюме: той бе единственият от четиримата, който би могъл да е свързан непосредствено с терористични акции. И тук обаче имаше голяма въпросителна, защото жена му (или съжителката му) бе прекарала цяла година в Бейрут.
Съществуваше също така възможността Анелис Рюден да бе научила някак си какво замисляше Андерс Хедлунд и да бе искала да предупреди анонимно Аксел Фолкесон за това.
Сега обаче, когато се готвеха да я хванат заедно с останалите, дали нямаше да започне да помага на “другарите” си? Дали нямаше да си помисли, че ако проговори при тези обстоятелства, то това няма да е добре за нея?
По-добре, много по-добре би било просто да си поговорят с нея. Неслунд обаче бе идиот. Печално бе, че толкова сложната дейност, която извършваше “фирмата”, се ръководеше от идиот. Обаче си беше така и нищо не можеше да се направи по въпроса.
Апелтофт не можеше да скрие от себе си, че му се искаше да се върне във времето, когато бе обикновен полицай, но вече бе късно.
6
Бе три часът и три минути. Навън бе все още чернилка, но дъждът бе спрял. Карл погледна през прозореца и видя само отблясъка на светлината на уличната лампа на ъгъла. Сградата отсреща бе потънала в мрака вече цели два часа и половина. Последен изгасна прозорецът на апартамента на четвъртия етаж и именно той трябваше да светне пръв.
Освен полицаите, в стаята се намираше още и възторженият пенсионер с домашен халат. Бе обещал да се държи тихо като мишка и не можеше по никакъв начин да бъде изгонен, защото апартаментът бе негов.
Арнолд Юнгдал чу трещенето на радиосъобщението, че атаката в Упсала ще бъде извършена в определеното време, което кодирано звучеше така: “Еба Грьон е готова за заминаване по разписание”.
— Не ми харесва всичко това, така да знаеш — прошепна Юнгдал в тъмнината.
Карл не му отговори. Юнгдал бе шеф на цялата операция, а Карл се чувстваше по-скоро като наблюдател. Не разбираше доста неща от всичко това, така че бе по-добре да си мълчи.
— Добре поне, че се разминахме без сълзотворен газ — изръмжа Юнгдал и се протегна към своето разговорно устройство. — Знаеш ли, че Неслунд искаше отначало да пуснем сълзотворен газ, а? Имам предвид, че ако вашите терористи си сложат противогази и се хванат за оръжието, то всичко би се решило от само себе си. Така със сигурност е по-добре, повярвай ми.
— Вярвам ти — отговори му Карл.
— Първо отделение да започва “Еба Грьон” — каза Юнгдал в радиопредавателя.
След това настъпи тишина — минута с продължителност на цяла вечност.
Микробусът, марка “Додж”, заръмжа пред входа на отсрещната сграда, спря и изгаси фаровете си. Пет фигури, приличащи на водолази, излязоха през задната му врата и се отправиха към входа. Чу се леко стържене. Карл не вярваше на очите си.
Скоро суетнята пред вратата приключи, петимата “водолази” влязоха вътре и отново настъпи минута тишина с продължителност на вечност.
— Първа група е на мястото — прошепнаха в приемника.
— Да тръгва второто подразделение — каза Юнгдал в предавателя.
Повтори се приблизително същата процедура.
След като втората група по завладяването рапортува, че е на мястото, Юнгдал издаде последната заповед. След пет секунди черно-белите полицейски коли завиха с включените си сирени и светейки със сини светлини се понесоха надолу по улицата.
Карл Хамилтън нямаше да забрави никога следващите сцени.
Анелис Рюден спеше леко, защото бе препушила.
Бяха проседели цялата вечер на събрание, след това бяха пили вино и така и не можаха да решат какво да правят. След убийството на полицая антиарабската пропаганда бе стигнала апогея си. Активистите трескаво звъняха по вестниците, радиото и телевизията и измислиха няколко предавания, които сигурно никой нямаше да чуе.