и в уплаха си скрила със постилка
съсухрений си многораждал скут,
кой туй видял, с език, от злъч отровен,
не би издал присъда за жестокост
срещу Фортуна? О, ако Олимп
би бил свидетел на мига страхотен,
когато зърна тя, в игра злорада,
да кълца Пир Приамовия труп,
ужасният й вой би просълзил
очите на небето, би покъртил
безстрастните му жители! …“
ПОЛОНИЙ
Вижте го, той смени цвета си! И очите му плуват в сълзи! Стига толкоз!
ХАМЛЕТ
Добре. Друг път ще ми кажеш останалото… Уважаеми, погрижете се за цялата трупа да бъде удобно настанена. Чухте ли ме? Да се отнасяте с тях добре, защото те са конспектът на времето ни, неговият летопис в съкратено издание. По-добре за вас ще е да ви лепнат следсмъртно лоша епитафия на паметника, отколкото да са ви хвърлили приживе добра подигравка от сцената.
ПОЛОНИЙ
Ще се отнеса към тях според заслугите им, принце.
ХАМЛЕТ
Господи, помилуй! По-щедро, по-щедро, човече! Ако се отнасяме с всекиго според заслугите му, кой ще отърве камшика? Отнесете се с тях според собствените си чест и благородство! Колкото е по-малка тяхната заслуга, толкоз по-голямо ще е вашето великодушие. Отведете ги!
ПОЛОНИЙ
Елате, господа!
ХАМЛЕТ
Вървете с него, приятели! Утре ще гледаме представление
Настрани към Първи актьор.
Чувай, стари приятелю, можете ли да изиграете „Убийството на Гонзаго“?
ПЪРВИ АКТЬОР
Да, господарю.
ХАМЛЕТ
Ще го покажем утре вечер. А ако потрябва да допиша десетина-петнайсет стиха и да ги вмъкнем в текста, ще можете ли да ги заучите дотогава?
ПЪРВИ АКТЬОР
Да, господарю.
ХАМЛЕТ
Отлично! Последвайте този господин и внимавайте — не му се подигравайте прекалено!
Полоний и Актьорите излизат.
Добри приятели, оставям ви до довечера. Добре дошли в Елсинор.
РОЗЕНКРАНЦ
Благодарим, господарю.
Излиза заедно с Гилденстерн
ХАМЛЕТ
Така. Добър ви път! Най-сетне сам!
Какъв съм аз подлец и жалък раб!
Нима не е чудовищно, че този
актьор в една измислица, в една
игра на мнима страст успява тъй
да подчини душата си на свойто
самовнушение, че тук пред мене
ликът му побеля и всяко нещо —
сълзите в погледа, плачът в гласа,
чертите, сгърчени в ужасен израз,
движенията, всичко — бе напълно
във съответствие с това, в което
се бе вживял! И за какво? За нищо.
Зарад Хекуба!
Каква му е Хекуба, той на нея
какъв и е, та тъй реве? Какво
би сторил, ако имаше дълбока
причина да се мъчи, като тази,
която имам аз? Той би удавил
във сълзи сцената и би потресъл
с ужасна реч ухото на тълпата,
той би влудил виновния, изпълнил
невинния със ужас, хвърлил в смут
незнаещия! Да, очи, уши
той щеше да смрачи и заглуши!
А аз,
един поплювко, мухльо, се развявам
като мечтател, глух към своя дълг,
и не обелвам зъб, не, не дори
когато един крал е бил лишен
тъй подло от имот и от живот!
Дали не съм страхливец? Хайде, хора,
кой иска да ме нарече „негодник“
и да ми пукне тиквата на кръст?
В лицето ми да духне снопче косми,
отскубнато от моята брада?
Да ме ощипе за носа? Насила
да ми натика титлата „лъжец“
във дън гръцмуля? Кой ще го направи?
По дяволите! Ще го понеса!
Аз имам дробче колкото на гълъб24
и жлъчка, бедна, за да вгорчиви
обидата във мен, защото инак
със мършата на този негодяй
да съм нахранил всички лешояди
на Дания! Ах, подъл, кървав, сластен,
покварен, долен, мръсен, гнъсен урод!
О, мъст!
Ама какво магаре съм! Брей смелост!
Родителят ми дивен е убит,
а аз, синът, когото с вик зоват
към мъст небе и пъкъл, се лигавя
като сълзлива уличница, кряскам
като пияна курва! Пфу, позор!
Не те е срам! На работа, мой ум!
Хм!
Дочувал съм, че хора с черна съвест,
присъствувайки на някаква пиеса,
понякога тъй бивали смутени
от майсторството й, че там, на място,
признавали престъпното си дело.
Злодейството, макар и безезично,
умее да говори. Ще накарам
таз трупа да представи сцена, сходна
с коварното убийство на баща ми,
пред моя чичо. И ще го следя,
ще бръкна в раната му — ако трепне,
ще знам какво да правя. Не е чудно
духът да е от пъкъла изпратен!
Лукавият умее да приема
примамлив лик и може би използува
това, че съм нездрав и меланхолен —
а той е мощен тъкмо при такива, —
за да ме вкара в грях. Аз искам друг,