на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
отбиват се встрани и губят право
да се зоват „дела“! … Но тихо! Ей я
красивата Офелия!… О, нимфо,
в моленията си къмто небето
спомни за всички мои грехове!
ОФЕЛИЯ
О, принце, нямаше ви толкоз дни.
Добре ли сте?
ХАМЛЕТ
Благодаря сърдечно —
добре, добре, добре!
ОФЕЛИЯ
Любезни принце,
аз имам много дарове от вас,
които дирех случай да ви върна.
Вземете си ги, моля ви!
ХАМЛЕТ
Не, не!
Аз никога не съм ви давал нищо.
ОФЕЛИЯ
Вий знаете, че сте ми давал, принце,
и придружени от уханни думи,
които правеха ги дваж по-ценни.
Но днес дъхът им изветрял е. Дръжте!
Най-скъпият подарък стойност губи,
дарителят когато ни разлюби!
Вземете си ги, моля!
ХАМЛЕТ
Ха-ха! Вие честна ли сте?
ОФЕЛИЯ
О, господарю!
ХАМЛЕТ
А хубава ли сте?
ОФЕЛИЯ
Какво иска да каже ваша милост?
ХАМЛЕТ
Това, че ако сте честна и хубава, честността ви би трябвало да се пази от много разговори с хубостта ви!
ОФЕЛИЯ
Нима, мой господарю, хубостта може да има по-добра събеседница от честността?
ХАМЛЕТ
Да! Може, разбира се. Защото силата на хубостта наддумва честността и я превръща в сводница, преди силата на честността да преобрази нея по свой образ. Това в миналото е било парадокс, но днешните времена го потвърдиха. Аз ви обичах някога.
ОФЕЛИЯ
Наистина, господарю, вие ме накарахте да го повярвам.
ХАМЛЕТ
А не е трябвало! Защото на нас, колкото и да ни присаждат добродетели, дивото ни стъбло си пуска вкуса. Аз не ви обичах.
ОФЕЛИЯ
Толкоз по-зле за мен!
ХАМЛЕТ
Върви в манастир! Защо ти е да плодиш грешници? Аз сам съм донейде честен и все пак мога да се упрекна в такива неща, че по-добре майка ми да не бе ме раждала. Аз съм много надменен, отмъстителен, славолюбив, и имам на свое разположение толкоз много гадости, че не ми стигат ум да ги обмисля, въображение да си ги представя и време да ги извърша. И за какъв дявол нещастници като мене се мотаят между земята и небето? Всички сме дипломирани негодници. Недей да вярваш на никого от нас! Казвам ти, поемай към манастира! Къде е баща ти?
ОФЕЛИЯ
Във къщи, господарю.
ХАМЛЕТ
Тогава да го заключат отвънка, та да може да се прави на глупак само у дома си! Сбогом!
ОФЕЛИЯ
О, лек му дайте, благи небеса!
ХАМЛЕТ
А пък ако речеш да се омъжиш, давам ти тази прокоба за зестра: „Дори да си невинна като лед и чиста като сняг, пак не ще избегнеш клеветите!“ Върви в манастир! Пътувай! Или щом непременно искаш мъж, търси го между лудите, защото, който има ум, знае какви украшения умеете да ни насаждате вие, жените. В манастира! И не губи време! Сбогом!
ОФЕЛИЯ
О, изцерете го, небесни сили!
ХАМЛЕТ
А пък тази ваша живопис аз я знам много добре. Бог ви е създал с един образ, а вие си правите друг. И знаете само да се връцкате, да правите муцунки, да чуруликате помежду си разни мръсотийки и все нищо да не разбирате, светици до една. Достатъчно! Стига ми вече! Побърках се от вае! И никакви женитби повече! Тези, дето са се оженили вече — с изключение на един, — нека си живеят, но другите да останат каквито са! В манастира, тръгвай!
Излиза
ОФЕЛИЯ
О, господи, какъв сияен разум
е разрушен! Десница на войник,
око на книжник, слово на придворен —
погубени! Цветът на това кралство,
мерило за вкус и за обноски,
неподражамият образец
за подражателите — всичко в прах!
И аз, нещастната, която пих
нектара на любовните му думи,
да чувам как ума му висш фалшиви,
дрънчащ като разстроена звънарна,
да гледам дивния му лик попарен
от изстъплението! О, покруса —
видяла туй, което бе тогава,
да виждам туй, което ми остава!
Влизат отново Кралят и Полоний.
КРАЛЯТ
Любов? Не, не, от друго страда той!
Пък и словата му — макар донейде
разкъсани — не бяха на безумец.
Във своята душа той крие нещо,
което меланхолията в него
усърдно е замътила, така че
предчувствам, този полог ще излюпи
опасности, които е разумно
да се предварят. И затуй реших:
по спешност в Англия ще го изпратя
да прибере невнесения данък.
Дано пътуването по море
с вида на новите земи и вещи
изскубне от сърцето му онуй,
което, непрекъснато ковано