тъй изключително изглежда то?
ХАМЛЕТ
„Изглежда“? Не! При мен „изглежда“ няма!
Нима по моя мрачен плащ, госпожо,
или по задължителния траур,
или по непрестанните въздишки,
или по водопадите сълзи,
или по израза на безутешност,
нима по тях и други тям подобни
прояви, форми, знаци на скръбта
ще съдите какво ми е в душата
по тях наистина човек „изглежда“,
защото би могъл да ги играе.
Аз скръбен съм дълбоко в свойта глъб,
а те са само видимост на скръб!
КРАЛЯТ
Похвално е и мило, драги Хамлет,
че плащаш тъй синовния си данък,
но длъжен си да знаеш, че баща ти
загубил е баща си, а баща му
загубил е пък своя. За децата
е дълг жалейни дрехи да обличат
известно време, но да прекаляват
със траура не е благочестиво.
Не е туй мъжка скръб и то издава
бунтуваща се срещу бога воля,
неиздръжлив характер, крехка вяра,
необработен ум. Нима това,
което неизбежно е и редно,
и срещано на всяка крачка, бива
да среща в нас тъй гневна съпротива?
Тфу! Грях пред бога! Грях пред естеството!
Грях пред покойния! И грях най-сетне
пред разума, чието вечно слово,
когато все отново и отново
бащи са мрели, винаги било е:
„Да бъде тъй!“ Ний молим те, хвърли
скръбта безплодна и мисли за Нас
като за свой баща, защото, нека
светът го знае, ти си пръв по близост
до трона Ни — и обичта, с която
към тебе се обръщам, не отстъпва
пред тази на баща към родно чедо —
а колкото до Витенберг4, където
си искал да се върнеш, за да учиш,
това на волята Ни е противно
и Ний те молим да останеш тука,
огрян от любовта ни, в трайна роля
на пръв сановник, родственик и син.
КРАЛИЦАТА
Недей отблъсва майчина молба,
мой мили Хамлет! Остани при нас!
Достатъчно стоя във Витенберг.
ХАМЛЕТ
С покорност подчинявам се, госпожо.
КРАЛЯТ
Чудесен отговор на любещ син.
Тоз дом е твой. Да тръгваме, госпожо!
Тъй лекото съгласие на принца
усмихва се във моето сърце.
Във знак на радост нека всяка чаша,
която пресуши таз вечер кралят,
с топовен изстрел бъде известена
на облаците, тъй че гръм небесен
и земен гръм с общ тътен да приветстват
наздравицата Ни! Вървете с мен!
Тръбен звук. Излизат всички освен Хамлет.
ХАМЛЕТ
Да би могла таз омърсена плът
като зацапан сняг да се стопи
и върне във пречистена роса
или всевишният да бе допускал
самоубийството! О, боже, боже!
Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда
тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост!
Пфу, сякаш е запусната градина,
останала до семе! В пълна власт
на туй, което е трънак и плевел,
сред гнус и смрад! Пфу! Пфу! Дотам да стигне!
Два месеца едва, откак почина,
къде ти два — дори и толкоз няма!
Един тъй рядък, тъй достоен крал,
пред който тоя тук е грозен сатир
пред Аполона! И с каква любов
трепереше над нея, как дори
не даваше на полъха въздушен
да я докосне! О, земя! Небе!
Да си припомня ли? … А как към него
се галеше тя, сякаш че страстта й
растеше със наситата!… И ето,
след месец само… Не! Не ща да мисля!
О, слабост, твойто име е жена!
Едничък месец! Още не изтрила
обувките, с които придружи
останките на клетия ми татко,
същинска Ниобея5, цяла в сълзи,
тя, тя — о, господи, едно животно
без говор и без разум би тъжило
по-дълго време! — тя да се омъжи
за чичо ми, за брат му! Брат, но толкоз
приличен нему, колкото съм аз —
на Херкулес! Преди да мине месец,
с очи червени още от солта
на мнимите сълзи — във втори брак!
Порочна плът, е, тръгвай, тичай, скачай
без срам в кръвосмесителното ложе!
Не е добро, не ще е на добро!
Но млък, уста! Разкъсвай се, сърце!
Влизат Хорацио, Марцел и Бернардо.
ХОРАЦИО
Здравейте, принце мой!
ХАМЛЕТ
Благодаря.
Щастлив съм, че… Хорацио! Или
очите лъжат ме?
ХОРАЦИО
Не, господарю,
самият той. Покорен ваш слуга.
ХАМЛЕТ
О, не — приятел! Както аз съм твой!
Какво те носи тук от Витенберг?…
Марцел!
МАРЦЕЛ
Мой господарю!
ХАМЛЕТ
От сърце
се радвам, че ви виждам…
Към Бернардо.
Хорацио, наистина какво
те е довело тук от Витенберг?
ХОРАЦИО
Вроденият ми мързел, скъпи принце.
4
5