Огънят бавно напредваше на запад. Мотаеше се с ленива увереност, понеже нямаше вятър. От жаравата, похлупена от димна стена, се разнасяше лек пукот. От време на време на сивкавия фон някой огнен език хвърляше неуловими, яркооранжеви отблясъци, подчертавани от мимолетни пурпурни отражения. Конниците изобщо не се виждаха вече на смаления хоризонт, но усещането за празнота оставаше; внезапната празнота там, където се бе издигал сайвантът беше необичайна. „Стой тук, ще се върна“, каза Мендел на Хана и отиде да прибере каруцата и двата си коня, но не беше съвсем сигурен дали тя е чула заръката му. Когато се върна, я завари в същата поза, в която я бе оставил, тя държеше с две ръце парченцето дърво и го стискаше с такава сила, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели, единствен знак за изключителната й напрегнатост. „Тя наистина е напрегната“ Чувство на безпокойство обхвана Мендел — реакцията на момиченцето съвсем не му изглеждаше естествена, той помисли, че е полудяло, съкрушено от толкова жестокост.
— Не можеш да останеш тук.
Отговор не последва. А и начинът, по който загърбваше пожара, въпреки че беше само на двайсетина метра…
— Аз съм Мендел Визокер Каруцаря от Мазурия. Познавам баща ти.
— Баща ми умря — продума тя съвсем спокойно.
Мендел я изгледа втренчено няколко секунди и се почувства още по-смутен. Извърна очи на север, по посока на редицата брези, зад която преди около два часа бе видял колоната да изчезва. Един отряд вече се беше върнал, голямата част от войската също можеше да се появи отново всеки момент.
— Кога умря?
— Тази сутрин.
— От погрома ли?
— Не зная какво е това.
— На руски това значи опустошаване — обясни Мендел, като продължаваше да дебне по посока на брезите. — Баща ти от болест ли умря?
— Не.
— Значи са го убили…
— Така каза Яша. — Тя все така не обръщаше глава.
— Яша?
— По-големият ми брат.
— Този, когото казаците удариха с копие и дето изгоря?
— Да.
„Каква необикновена хлапачка! — помисли си Мендел съвсем объркан. Едно от двете: или…“ Но не успя да продължи мисълта си, в същия миг той долови движение зад стената от дървета.
— Ела. Ще те заведа в твоя щетъл.
Той вече знаеше, че тя няма да помръдне. И не помръдна. Хвана я много внимателно, сякаш беше от порцелан, повдигна я и я постави на седалката на своя бруск. Той също се качи, изцъка с език; двата коня потеглиха.
— Познавах баща ти — каза Мендел. Подкара конете в тръст. — Запознах се с него преди шест години в Данциг, където живея. Когато живея някъде… Често сме работили заедно, той ми даваше да превозвам стоки. Даже съм идвал у вас, но ти не помниш, беше много малка. А миналата пролет, когато излязох от затвора, той беше от малцината, които не ме отбягваха. Знам дори, че през 78-а специално отишъл в Люблин да каже на Реб Барух Фишелсон, че е най-големият глупак на света. Познаваш ли Реб Барух Фишелсон?
Естествено тя не отвърна. Дали изобщо го чуваше? Пред острите уши на двата коня, впрегнати в бруска, брезите се приближаваха. Както и колоната на погромаджиите. Тя щеше да се точи отдясно, край дърветата, а те щяха да ги скриват, както бе предвидил Мендел. Той отново погледна към момиченцето вдясно от него. Ако можеше поне да плаче; или дори да крещи. Щеше да е сто пъти по-добре от усещането, което създава, сякаш беше мъртва…
Още сто крачки и впрягът влезе под прикритието. Мендел го спря с леко подръпване на юздите, професионалното му око с досада забеляза, че една от юздите на левия кон всеки момент ще се скъса и че облегалките, хамутите, ремъците са в същото състояние: „нужни са нови и това е положението“. Той отново хвана поводите и като ги държеше само с малкия пръст на лявата си ръка, постави камшика обратно в дупката му. Скочи на земята, с лице към бруска и колоната, която вървеше на сто метра от тях, зад редицата от бели изпъстрени стволове. Въпреки усилията, които полагаше, в него се надигна гняв.
— Виж ги, Хана! Ако баща ти наистина е мъртъв, убили са го те. Погледни ги! Животът и смъртта се гледат винаги в лицето. Няма друг начин да се живее.
Не можа да се сдържи и се усмихна по своя особен начин, както винаги в такива случаи. Закачи поводите на седалката и свали един от трите нови ока, които превозваше редом с топовете плат и книгите. Това беше парче от кестеново дърво, дълго повече от три метра, което тежеше около шейсет-седемдесет кила, но той можеше да го повдигне без усилие с една ръка. А гневът му продължаваше да расте.