— Ако човек иска наистина да живее, Хана…
Нарочно говореше много високо, с ясен глас, на иврит. И както бе искал, хората от колоната го чуха. Погледаха към спрялата сред една полянка каруца и към мъжа с каскета и малкото момиченце. Мендел се усмихваше още по-широко и даже им помаха с ръка — с онази, която беше свободна.
— Искаш ли да ти убия пет-шест, Хана? Зависи единствено от теб. Кажи ми да ги убия и ще ги убия. А може да убия и повече. Може би осем. Или десет.
Най-после тя завъртя глава и впери в него огромните си непроницаеми очи.
— Аз самият съм много ядосан, Хана. На мен също ми е мъчно, разбира се. Както на теб. Искам да разбереш едно — зная какво става в главата ти.
„Надявам се поне“ — поправи се сам. Усмихна й се много различно от предишния път, с невероятна нежност, и под черните мустаци грейнаха ред бели зъби. В същото време с ъгълчето на окото видя, че след като е заобиколила горичката от брези, колоната внезапно е завила настрани. Насочваше се на юг. Щеше да мине на трийсетина метра от спрелия бруск.
— Хана! Погледни ги!
Самият той изведнъж бе поразен от това, което тогава се появи в сивите очи. Предусещал го бе, дори го бе очаквал: леденостуден, ужасяващ израз на омраза и болка. Тя попита с далечен глас:
— Наистина ли можете да убиете осем или десет?
— Шест или осем сигурно. Много съм силен. Бих могъл и десет. Във всеки случай мога да опитам.
Мълчание. Сивият поглед най-после се отмести. Тя се завъртя на мястото си точно колкото трябва. Огледа колоната. Продължи да мълчи. Сетне съвсем спокойно отбеляза:
— Те са много повече от десет.
— Вярно е — призна Мендел като се смееше буйно. — Бих казал, че са най-малко трийсет. Без да се броят казаците.
С гръб към Мендел тя попита:
— И като убиете десет, какво ще стане?
— Вероятно ще ме смелят — отвърна Мендел като се смееше от сърце. — Много се ядосват, когато ги убиват. Сечта е разрешена само в едната посока. Виждаш ли сега лицата им, Хана? Безизразни са. Убивали са, крали са, изнасилвали са, те са безизразни и мрачни. Когато започна да им чупя главите, ще стане едно от двете: или мигом ще ме обсипят с удари или едва ще се защитават, толкова ще са изненадани.
— И вие ще ги убиете всичките.
— Не мисля. Заради казаците. Казаците са нащрек. Почивали са си цялата сутрин.
Той свали сакото и каскета и ги метна на седалката на бруска. Когато запретна ръкавите на християнската си риза без яка, ръцете и разголената му гръд изглеждаха учудващо загорели, чудовищно силни. Вдигна с една ръка ока и го отнесе на петнайсетина метра по-нататък, в началото на полянката, близо до мястото, където колоната непременно щеше да мине.
Мина известно време. Колоната приближаваше.
— Не — каза Хана — Не.
— Какво не?
— Не искам да умирате.
Колоната се появи. Начело вървяха един офицер и шестима казаци. Офицерът беше може би на шестнайсет-седемнайсет години — а можеше и да няма толкова; беше съвсем рус, със смешно наболи мустачки. Гледаше изправения мъж, колкото висок, толкова и широк, с най-едрите ръце, които някога бе виждал, който държеше изправен триметров ок. Спря колоната с небрежен жест, излезе няколко метра напред. Мендел му отправи най-широката си усмивка.
— Какво правиш тук? — попита офицерът.
— Ще го посадя да видя дали ще пусне корени — обясни Мендел като посочи ока.
— Евреин ли си?
— Зависи от деня — отвърна Мендел на руски. — В момента не. Не съм, откак неотдавна ме помолиха да не бъда.
Помисли си, че вероятно ще започне от този. Щом трябваше да се свърши работата. Вече виждаше пределно ясно русата глава, размазана от ока. Но казаците веднага щяха да дотичат и той нямаше да убие повече от трима, най-много четирима.
— Много ми се иска да те нашибам — каза офицерът. — Или дори може би да те обеся.
Мендел се задоволи да му се усмихне и си помисли: „Дръж си голямата уста затворена, Мендел. Трай. Малката те помоли да не те убиват. Този офицер е момче, един лигльо. Остави го да бъде отгоре и той ще си отиде“.
И наистина след малко офицерът обърна коня и си тръгна. Колоната също. Мендел Визокер не можеше да се помръдне, така трепереше от ярост.
— Вие не ги убихте — каза момиченцето зад него.