— Ти не искаше, не се опитвай да ме объркваш.
Той се върна към бруска, влачейки след себе си гигантския кривак. Усети как сивият поглед сякаш го изгаряше и невероятно, но не се решаваше да вдигне глава. Натъкми ока с усърдно старание, дори се стараеше да пристегне денковете, които изобщо не се нуждаеха от това, после да провери амунициите, да огледа конете, които надали някога се бяха чувствали по-добре.
— Ще те отведа в загубения ти щетъл — каза той с гневна решителност. — Ще проверим дали баща ти е мъртъв. Едно от двете… Ако е умрял, стоките, дето бяха за него, ще продам на друго място. Един изгубен клиент, десет нови.
Но някак все не можеше да погледне момиченцето в очите. За последен път провери юздата на левия кон. Щеше да издържи до Тернопол, закъдето бе тръгнал. (Там имаше жена — от Данциг до Киев той имаше общо десет или петнайсет жени, на които отделяше внимание в зависимост от посоката на странстванията си.) Върна се до седалката на бруска и спечели още малко време, гледайки след колоната — тя вече се точеше като керван в далечината, а пожарът в полето догаряше. И остатъкът от яда на Мендел срещу самия него стихна; остана обичайният, познат му бунт, който носеше в себе си от петнайсет години и за който не бе намерил друг лек, освен отдръпването, егоизма и сарказма. Нещата поеха обичайния си ход. Онова овъглено момче, другите жертви, които вероятно имаше в щетъла, изнасилените жени, опожарените къщи и унищожената реколта, всичко щеше да отмине както винаги, за кого добре, за кого зле. „Те отново ще се примирят — тъпото им примирение — и ще се потопят в загубените си ритуали, ще се вглъбят в скапаните си свещени книги, ще спорят до безкрай какво точно някой загубен самозван ерудит е казал или написал преди две хиляди години.“ Мендел Визокер Каруцаря отново си беше той, стана пак циник, това беше най-доброто му оръжие, инак щеше да откачи. Изведнъж се учуди, че се е оставил преди малко да го подведат, него, който гледаше само себе си, и то дотолкова, че да рискува собствения си живот заради „да“-то или „не“-то на една шест-седемгодишна сополана.
На това трябваше да се тури край. Той метна своите сто и няколко кила на дървената седалка и отново хвана поводите. Тогава се случи нещо, което го стъписа двойно повече. Най-напред това, което момиченцето правеше в момента — то се бе навело напред толкова, че брадичката му опираше в коленете, разтворило бе широко очи, раззинало бе уста като човек, който иска да повърне, но не може, като някой, който наистина вижда смъртта. Всичко ставаше съвършено безмълвно. Това нямаше абсолютно нищо общо с мъката на дете, това беше болка на възрастен, едно невероятно, цялостно разкъсване. Човек тръпки да го побият. Още повече че не плачеше.
Второто нещо, което стъписа Мендел, беше в самия него — той привлече Хана към себе си и с една ръка я притисна към огромната си гръд, така както би държал котенце (и тя наистина се вкопчи като ужасено, изгубено котенце, но все така мълчеше).
Тогава заплака той.
Брезовата горичка сега се точеше от лявата им страна.
— Какво е това, дето го стискаш в ръце?
— Бръмбар.
— Не прилича много на бръмбар.
— Знам. Няма значение — отвърна тя.
Спокойствието се бе завърнало на лицето й, в тялото й, тя отново седеше до него мирно, с изправен гръб. Мендел водеше конете бавно, покрай дърветата, следвайки дирите на колоната. А дирите бяха видими — оттегляйки се от щетъла погромът бе разпилял своите останки: менче, окървавена рокля, мезуза18, откъртена от горната част на някоя врата. Мендел видя дори книга с разкъсани страници, но не спря да я вдигне. Над щетъла пред тях се издигаха огромни облаци дим.
— Подарък ли ти е?
Говореше за бръмбара.
— Да.
— От русото момче, нали?
Погледите им се срещнаха и изведнъж Мендел изпита ясно и съвсем неочаквано чувство на близост, дори на приятелство между него и момичето. Той прекрасно си спомняше цялата сцена, която бе видял отдалеч — ако русото момче не беше изскочило от сайванта, казаците може би щяха да оставят на мира другото момче, еврейчето. И то нямаше да умре. Той изучаваше сивите очи: „Най-лошото е, че тя го знае. Полският й приятел просто ги изостави, нея и брат й, и щяха да убият и двамата. Но тя не му се сърди“. Мендел не знаеше защо е толкова сигурен. Искаше да разбере и попита.
Мълчание. За първи път от самото начало на срещата им тя отвори шепа и разгледа дървената фигурка.