Две посещения през 87-а (на път за Хамбург и Ротердам).
И още две през 88-а. Тя беше на тринайсет, а той на трийсет години. Тогава той за първи път сериозно се замисли да емигрира. В крайна сметка се отказа временно от проекта поради самия размер на явлението емиграция: ако тръгнеше, щеше да излезе, че и той е последвал общото движение, като овца стадото, а той винаги бе правил обратното — поне така мислеше за себе си по онова време. А и вълната на заминаванията беше мощна и продължителна. Погромите и жестокостите от 1881 — 1882-а, майските закони, разпореждащи прогонването и принудителното заселване, създаването на нови гета бяха пренаселили полската част от руската империя. Мендел бе свидетел на това как дори само един град Броди, в Галиция, се изпълва с хиляди бежанци от изток. Наблюдаваше огромния поток, който всъщност бе образуван не само от евреи; голям брой християни също се изселваха, отиваха на запад, главно към Америка. А в Данциг Мендел виждаше да се оборудват претоварени кораби, докато на границата на Русия с Прусия и Австрия ден след ден пристигнаха тълпи — кандидати за голямото пътешествие.
Мисълта да замине далеч, без да се връща, все пак продължаваше се върти в главата на Визокер.
Първото му посещение през 1889-а бе малко преди Пасха. Намери Хана все същата. Тя естествено бе пораснала (но никога нямаше да бъде висока или както се казва средна на ръст; приличаше на баща си, покойния Реб Натан, който беше висок не повече от метър и шейсет); в останалото бе непроменена — плоски гърди и тесен ханш, дребна, дори слаба, с много бяла кожа, която никога нямаше да потъмнее на слънцето, с гъста коса и с все същите изключителни очи. Сериозността преобладаваше в характера й, но понякога, когато бляскавият й ум се вихреше, имаше удивителни пристъпи на груб, понякога безжалостен хумор. По онова време четеше наред Юго, Тургенев, Гьоте… и дори три-четири книги на Зола, които Мендел пръв бе прочел и дълго се бе колебал да й даде — та те си бяха чиста порнография, — но които в края на краищата й занесе, като си казваше, че е откачен и перверзен, щом кара едно еврейско момиче да чете такива неща в забутания си щетъл. Защото Хана все повече го очароваше, защото той предусещаше изключителната самота, в която тя живееше.
През тази пролет тя му съобщи, че брат й Симон, който бе навършил шестнайсет години, е заминал за Варшава да продължи образованието си при един много известен равин — „Въпреки че знае свещените книги по-зле от мен. Но той е момче, а аз съм момиче, нищо че съм плоска като дъска“. А вторият баща, шивачът, несъмнено добър и не чак толкова глупав човек, колкото твърдеше Хана, но със сигурност командван, дори тероризиран от доведената си дъщеря, направо бе изпълнен с гордост, че на седемдесет и две и на седемдесет и три години е успял да направи две нови деца на Шифра. А нея двете късни раждания бяха закръглили. Ако в един момент Визокер мимоходом си бе помислил да я включи в харема си от весели вдовици, то се бе отказал много отдавна: Шифра не беше грозна, в лицето й дори имаше нещо хубаво — окото на Мендел Каруцаря е безпогрешно в това отношение — у нея се долавяше една малко вяла, скрита чувственост, която би било интересно да се събуди. Но онова, което Мендел най-вече си спомняше за нея, беше изключителната й безличност и предразположението й към подчинение: тя бе живяла под властта на Натан, а след смъртта му без сътресения бе преминала под ярема на Хана, като се бе оставила да бъде убедена да остане в щетъла; както и да се омъжи за Корзер. За Мендел вече нямаше съмнение, че Хана е накарала майка си отново да се омъжи, за да я задоми в известен смисъл, точно както е била напълно способна да изпрати брат си Симон във Варшава. „Това малко чудовище всъщност командва и мен, като ме кара да омитам всички книги в Полша!“
В първите дни на есента по време на второто му посещение през 89-а, се случи нещо.
— Най-напред минах през щетъла — каза Мендел, — но като че ли никой не знаеше къде си.
— Вие ме намерихте.
Беше с гръб към него и правеше нещо, но от мястото си той не можеше да разбере какво.
После видя босите й стъпала, голите крака, влажните петна, избили по плата на сивата й рокля, която залепваше по тялото и най-накрая капчиците вода в разрошените коси. Беше ясно — въпреки странните мисли, които го нападнаха и които той побърза да пропъди — за малко не я бе изненадал докато се е къпела гола в потока; тя сега просто се обличаше, без изобщо да бърза. Мендел спря поглед на гърба, на талията на Хана, на мястото, където мокрият плат лепнеше по бедрата, и изведнъж сърцето му заби учестено; стори му се, че е забелязал непозната извивка…