В същия миг, все така с гръб към него, но вдигнала ръце да си оправи косата, тя съвсем спокойно каза:
— Във всеки случай в щетъла никой никога не се интересува къде съм, нито какво правя. Не интересувам почти никого.
След това най-сетне се обърна. В следващия миг Мендел изживя един от най-големите шокове в живота си: Хана, която стоеше пред него, бе съвсем променена; не би я познал, ако не бяха очите й. Станала е истинска жена, помисли си той с необяснима гордост. Само за едно лято бе разцъфтяла и той, който за петнайсет години сигурно бе имал сто и петдесет любовници и смяташе, че е способен да прецени, чиято и да е женска анатомия само по един глезен или китка, по извивката на шията или раменете, или просто по походката, бе поразен. Наистина, тя си оставаше все така дребна, въпреки че бе порасла с четири-пет сантиметра от пролетта, но сега гърдите се бяха очертали, краката се бяха удължили, а ханшът се бе закръглил. Всичко това беше все още нежно загатнато, но съвсем обещаващо… „Повече от обещаващо, Мендел; тя ще има, тя вече има едно от най-хубавите женски тела, за които някога си мечтал!“ Тръсна глава невярващ, но и съвсем засрамен — защото прекрасно си представяше това тяло с една действително смущаваща точност, подпомогната от енциклопедичната му опитност и от факта, че платът на неизменната й рокля определено прекалено е прилепнал към мократа кожа и най-вече по младите гърди, чиито щръкнали връхчета ясно виждаше. Усети затопляне в корема, възбуди се и изпадна в ярост, каквато не бе изпитвал в живота си. Ярост към себе си.
Слезе от коня, притисна се към седлото, видя, че тя го гледа втренчено, все още с ръце, вдигнати да върже разпилените плитки, с фиба в уста. И това бе най-лошото, тя явно се досещаше какво става с него и неимоверно се забавляваше.
— Променила ли съм се, Мендел Визокер?
Той избърбори:
— Да, доста.
Чувстваше се извънредно глупаво. Пристъпи със стоте си и няколко кила от крак на крак и му се прииска да направи нещо необикновено, нямаше значение какво, като например да се пъхне под коня си и да го повдигне на рамене, просто за да се успокои малко. Но не помръдна. Тя също. Или едва. Сплела бе двете си тежки плитки и сега ги връзваше в необичаен кок, какъвто не бе виждал у друга жена. (Мендел много се интересуваше от тези неща; той беше руско-полско еврейският експерт номер едно по всички въпроси, отнасящи се до женското племе.)
— Мен — изрече най-сетне той с пресипнал глас, — мен ме интересуваш.
Тя извади фибата от устата си и му се усмихна.
— Благодаря, Мендел Визокер. Та много ли съм се променила?
Дори само от косия, подигравателен и тържествуващ поглед, който отправи към едно място под колана, би трябвало да разбере. Но той не схвана подтекста. Бе прекалено зает да преодолее гнева срещу самия себе си, а и малко срещу Сополаната.
— Донесох проклетите ти книги — отвърна той.
И тъй като започна да се окопитва, добави възможно най-саркастично:
— Само че са на руски, от първия до последния ред.
— Няма значение — отвърна тя спокойно.
— Фьодор Михайлович Достоевски, както ме помоли. Прочетох три или четири: „Записки от Мъртвия дом“, „Записки от подземието“, „Престъпление и наказание“ и едно нещо, наречено „Идиот“. Направо е комедиен автор. Ще се спукаш от смях.
— Чудесно.
Познаваше я добре, независимо какво си мислеше, от седем години я гледаше как расте и измерваше развитието й година след година. Нещо в начина, по който тя произнесе „чудесно“, го накара да застане нащрек. Вдигна най-после глава и я погледна право в лицето, в очите. И, о чудо — подигравателното изражение бе изчезнало; появили се бяха онези широко отворени, сякаш обърнати навътре очи, които бе видял при първата им среща, веднага след смъртта на Яша, но най-вече, когато се увериха, че Реб Натан също е мъртъв.
… Но този път Мендел разбра. Още повече че бяха на полянката, позлатена в този ден от багрите на есента, където все още стояха останките от една дига, правена преди седем години. Попита:
— Върнал ли се е? Видяла си го отново, така ли?