На едно място пътечката свиваше, изкатерваше се по един двуметров хълм, опитваше се да си проправи път през същинска гора от тръни, чиито върхове стърчаха над главата на Хана. Това беше последната граница, след която, въпреки горичките от върби, хоризонтът се разширяваше дотолкова, че се виждаше дори полското село, с дървеното си, подобно на луковица кубе. Тя прекрачи тази граница в деня, когато отчаяна научи, че празненствата по Пасха не са специално за нея, когато мъката и срамът й я накараха да потърси още по-голямо усамотение.
Това се случи в началото на знойното и кърваво лято на 1882 г. Така срещна Тадеуш.
Книга I
Мендел, Добе и останалите…
1.
Конниците
Застана неподвижна. С медена курабийка с бадеми във всяка ръка. Досами края на гъсталака от храсти, в който току-що се бе шмугнала. И всичко се повтори отново, точно както първия път — Тадеуш беше на петнайсет метра от нея.
Първия път той се беше надвесил пак така, нагазил до глезени във водата, почти гол, а ярката светлина искреше в бледозлатистите му коси и ослепително белия му гръб, очертавайки чистата линия на раменете и тила му, целия в къдрици. Тогава се беше изправил, погледнал беше произведението си — нещо като дига от камъни, преграждаща потока, — потта се стичаше по бузите му като сълзи; сетне се съблече чисто гол, седна във водата, отметна божествено красивото си лице назад и го поднесе към слънцето. Хана никога не беше виждала голо момче. Братята й бяха много големи. Но във вълнението, което я обзе, имаше и нещо съвсем друго: тя си помисли, че това е дибук, едно от онези същества, които всъщност никой не й беше описал точно; дъхът й секна; трябваше да избяга, но остана клекнала, с разтворени крака, като малките момичета, на които още не са обяснили, че трябва да държат коленете си събрани. Прекара най-малко час в листатото си скривалище, разтворила широко светлите си очи, поемайки прашен и парещ въздух, невидима зад завесата от тръни. Видя го да се облича и напусна скривалището си много след като си беше тръгнал. Естествено онзи път не посмя да отиде до мястото, където той беше стоял. Направи го по-късно. Защото сцената се повтори многократно в продължение на може би две или три седмици.
Междувременно Хана разпита за дибуките, но не каза на никого за срещата. Яша беше категоричен, че дибукът може да бъде едър или дребен, дебел или тънък, черен или бял, стар или млад, мъж или жена или двете наведнъж (ето това много обърка Хана), може да се появява и денем, и нощем, сам или с други демони като него. За момента обаче тези така точни сведения никак не помогнаха на Хана. За щастие Яша, с целия авторитет на талмудическата си ерудиция и зараждащата се мъжественост — нима в щетъла не говореха, че е най-добрият ученик в йешибота12 и нима брадата му не беше вече набола, — най-сетне беше казал нещо по-конкретно: сред неоспоримите белези за сигурно разпознаване на дибуките имаше два, които всеки дибук непременно притежава — краката му са ципести като на патица и като ходи не оставя никакви следи, дори и по меката пръст. От този момент всичко стана ясно. Момчето имаше възхитителни крака, а в калта на поточето стъпките му винаги се отбелязваха.