— Не е единствената и дори не е основната причина — подхвана тя отново. — Искам да се махна от щетъла, Мендел Визокер. Искам да замина…
… Не, тя не моли Мендел Визокер да занесе каквото и да било във Варшава, очаква от него ни повече, ни по-малко да я отведе със себе си. Не сега, а през пролетта. Ако иска. При следващото му минаване, ако има такова. Той да реши: но в случай че избере да не се интересува повече от нея, нека да заобикаля щетъла, никога повече да не минава през него с бруска си. Но каквото и да реши той, докато чака пролетта да дойде, тя ще подготвя заминаването си, вече е намислила всички аргументи, с които да убеди майка си, втория си баща и дори равина, който неминуемо ще се намеси с тази негова мания да се бърка във всичко, въпреки че инак е добър човек…
Но тя е предвидила всичко.
Обърна се и вторачи поглед в Каруцаря.
— Абсолютно всичко. Съмнявате ли се, Мендел Визокер?
— По дяволите, не — отвърна Мендел.
Беше искрен. Дълбоко объркан, но искрен. Той дори за миг не се усъмни, че тя наистина е обмислила много старателно и най-малката подробност на своето заминаване. А той щеше да има на разположение цялата зима на 1889-1890-а, за да размишлява над тези неща именно Мендел най-добре можеше да разбере нуждата от заминаване; Хана не искаше да направи нищо друго, освен това, което сам той бе направил, да се освободи от робството.
С две разлики. Първо, заминаването на Хана беше полет (неговото беше бягство) към много по-необозрима от неговата съдба. Щеше да каже, че веднага се е убедил в това, защото много добре я познавал. (Щеше да го каже, разбира се, години по-късно; много е лесно да се пренапише една история, чието продължение е известно.)
Втората разлика беше много проста… Хана е жена. А чувал ли е някой някога да се разказва за жена, и то еврейка, спечелила състояние?
Още през есента на 1889-а Мендел Визокер знаеше, че ще дойде да я вземе следващата пролет, когато ще е навършила петнайсет години. И за секунда не се усъмни, че тя вече ще е готова да тръгне. Но нямаше ни най-малка представа как щеше да го постигне.
3.
Две рубли във Варшава
— На петнайсет години съм — каза Хана на равина. — От женски пол съм, в случай че не сте забелязали.
Равинът замижа, почеса брадата си, въздъхна, с една дума показа всички признаци на отчаяние. Много добър човек беше този равин. Може и да не беше най-ерудираният в Полша, въпреки че беше прекарал петнайсет години в един йешибот в Латвия, славил се през неговата младост със сериозната подготовка, която даваше. Сега беше минал седемдесетте години, а и онези времена бяха тъй отдавна. Останал му беше само подчертаният вкус към диалектиката, който почти не бе имал възможност да задоволи от деня, в който дойде (тогава беше около трийсетте) на служба в този затънтен щетъл на югоизток от Люблин.
Естествено, че познаваше Хана; знаеше я от бебе.
— Ако баща ти — мир на праха му! — беше жив…
— Но не е.
— Бих искал от време на време да ме оставяш да си довърша изречението. Аз съм равинът, не ти.
— Би ме учудило, ако някой ден стана равин — отвърна тя сладко. — По разни причини.
Мълчание. Нова въздишка на равина. Равинът вече не си спомняше много добре как започна всичко или по-точно, може би си спомняше обстоятелствата, но никак не можеше да извика в паметта си причините, които го бяха накараш, него, уважавания равин, да влезе в подобни отношения с едно дете. Не че отношенията бяха двусмислени, само това оставаше… Но все пак тя беше момиче! Това се случи преди пет години. Една прекрасна вечер той забеляза, че тя вече не идва на училище и отиде да поговори с Шифра, която по онова време още не се беше омъжила за шивача Бериш Корзер. Не хранеше особени надежди: и той като целия щетъл знаеше, че момичето на покойния Реб Натан прави каквото си реши още откак е проговорило. „И оттогава, да не й е уроки, не е преставала.“ Срещата с Шифра доведе до очаквания резултат: нищо. Примерна съпруга и майка, Шифра беше толкова безхарактерна, че си отваряше устата само за да каже „да“. Ето защо равинът се беше видял принуден да се заеме с хлапачката, която скоро щеше да навърши десет години: знае ли тя, че като вече не иска да идва на училище, я грози опасността да остане неука? Смях: че тя си знае да чете и пише открай време беше отговорът; на идиш, иврит и арамейски (е, на арамейски не много добре), а също на полски. Не лошо и на немски. Тогава равинът беше извадил своето Петокнижие; тя контраатакува мълниеносно, позовавайки се на Мидраша, на Сифра на Левит22, на Мишна и Гемара. А тя знаеше всичко това дори по-добре от кой да е отличен ученик на петнайсет години…