Никога не съм била ревла, Лизи. Но наистина щях да се разплача, когато напусках селото си, защото знаех, че няма да се върна. Само този път и то не от мъка — бях хиляди пъти по-разстроена, когато татко умря, но не пророних и една сълза, — а защото бях убедена, че него ден, когато Мендел ме отвеждаше, най-сетне щях да започна живота си…
Във Варшава пристигнаха единайсет дни по-късно, след като бяха спрели за по-дълго в Люблин, където Визокер натовари ръчно бродирани шалове и стоки от тъкачниците.
Хана видя корабите.
— Висла — обясни Визокер. — А ние сме на моста Прага.
— Зная.
Тя проследи с поглед един голям бял кораб, на чийто борд имаше най-малко сто души, та дори и музиканти. Мендел се засмя:
— Забравих — ти знаеш всичко.
— Не, но преди две години вие ми донесохте един атлас.
Колкото и да се стараеше, не успяваше напълно да се овладее; наведе се напред стиснала здраво ръце една в друга, хапеше долната си устна, цялата душа беше в очите й. Люблин я беше впечатлил, но Варшава! Брускът се движеше сред колона от дрошки, нещо като каляски, теглени само от един кон, и изведнъж взе да изглежда недодялан; блъсканицата беше невероятна, сякаш двеста и няколкото хиляди жители на града (по този въпрос атласът не беше много точен) едновременно бяха наизлезли по улиците; сред морето от хора Хана виждаше елегантни жени, които я смайваха с огромните си шапки, с цветните рокли, с чадърчетата си, прозрачни като крила на пеперуда, с изумително фините си обувки; както и с голямата си самоувереност, която им позволяваше да се държат като кралици. Мъжете, които вървяха редом с тях, им се кланяха, сякаш си мислеха, че те са безкрайно крехки и ценни… Фактът, че можеха да съществуват такива жени, на които се отстъпваше да минат само защото са жени, беше първото нещо, което установи във Варшава. В този миг й се стори, че е открила друг човешки вид, друг свят, в който не се усъмни нито за миг, че ще може да попадне.
Останалото, всичко останало, беше без значение. Дори гледката на десетките „изискани“ магазинчета, с достъпни за всеки поглед витрини, на които бяха изложени на показ онези неща, дето тя отначало взе за странно застинали живи същества — преди да разбере, че са нещо като статуи, може би от восък, — показващи дрехите, предлагани за продан. Не остана особено впечатлена от потискащите редици високи сгради с балкони, с величествени входове и монументални врати, нито от безбройните коли, някои от които бяха теглени от четири и шест коня и возеха само по една двойка, сама жена или мъж; нито от общото впечатление за разкош и охолство, за оживление, за живот…
… Още по-малко от дългата тирада на Мендел, който поред показваше паметниците и разказваше за тях: колоната на Сигизмунд, двореца Сакс, двореца Брюл или Потоцки, църквите на Визитандинките23, на кармелитките, на ордена „Света Ана“, градини и паркове и всичката тази вода, разхищавана от фонтаните, които изглежда течаха единствено за да доставят удоволствие на очите. Тя съвсем не слушаше Каруцаря. Тези чудеса, чиито имена се стараеше да й изброи, я оставяха безразлична. „Това са инструменти, декори, признак на преуспяването“, мислеше си тя. Главното беше другаде, в онзи друг свят, чието съществуване току-що бе открила; там беше нейното място. Тя щеше да го заеме и то бързо. Защото Тадеуш сигурно беше част от него, но това е само една допълнителна причина. Тя изпитваше истинска треска…
… И огромно разочарование, когато след всички криволичения и завои брускът…
— Стигнахме — каза Мендел.
… брускът най-после навлезе в еврейския квартал — вече гето — скупчен около главните си улици „Крошмална“, „Смоша“, „Гойна“ и други. Трябваше да се признае, че наистина не бе като да се завърнеш в щетъла и тук, като в другите части на Варшава, които преди малко бе прекосила, имаше истински павирани улици с дървени, а понякога и каменни тротоари, очертани от сгради, задъхващи се от безбройните магазинчета, дюкяни, бакалници и от същата бучаща и плискаща се тълпа. Но…
Мендел Визокер спря бруска за първи път, осведоми се от група минувачи за адреса, тръгна отново.
… Но разликите бяха само привидни: лицата, а несъмнено и всичко в главите, бяха същите като в щетъла. „Не сменям средата като идвам да живея тук.“ Тя каза на глас: