Двойката беше около шейсетте и никога не бе имала деца. Всъщност от около трийсет години те не си говореха, обединени от една от онези мълчаливи, старателно натрупвани омрази, до които само идеалният брак може да доведе.
Добе Клоц прочете писмото на брат си равина. Сетне го препрочете. Тя наистина беше монументална, висока колкото Мендел, а погледът, който му отправи, имаше с какво да всее ужас: очите й бяха малки, остри, скрити под тежки клепачи, набръчкани като цялото лице. Хана сравняваше Добе с копа сено, а Мендел я оприличаваше по-скоро на хипопотам, животно от тропиците, чиято снимка бе видял във „Вестник на пътешествията“. В моментен порив той едва не извика Хана и не я изведе навън, готов да й намери някъде във Варшава, при някоя от многобройните жени, които му устройват най-прекрасни посрещания, по-уютно убежище.
Онова, което се случи тогава, наистина го свари неподготвен.
— И ще трябва да се грижа за ТОВА? — рече Добе Клоц. (Тя едва бе погледнала девойката.)
— На кого викаш ТОВА? — попита Хана много остро.
Дебелокожата извърна глава и я изгледа от горе надолу: „Ще я смачка като дървеница“, помисли си Мендел разтревожен и пристъпи крачка напред.
— Дебел кит такъв — продължи Хана, — аз не съм ТОВА. Аз съм едно младо момиче.
Настъпи тишина.
— Кит, а? — повтори Добе със странно изражение в миниатюрните очички, като чешеше дебелия си нос с показалец.
— Кит. Само дето не е учтиво към китовете. — Хана се изхили.
Мендел пристъпи още една крачка.
— А сега — добави Хана — едно от двете, както би казал един човек, когото познавам: или ще ме вземете, или няма да ме вземете. Казвате „не“ и ние с Мендел Визокер си тръгваме. Варшава е голяма.
Изражението на присвитите очички ставаше все по-любопитно. Добе се обърна към Мендел:
— Тая малка сополана винаги ли е такава или само днес?
— Честно казано… — продума Мендел.
— Малка сополана ли? — извика Хана.
— Хана, моля те… — опита се да каже Мендел.
Но нито Хана, нито Добе Клоц го слушаха; те бяха застанали една срещу друга — само дето се различаваха с няколкостотин ливри тегло и половин метър височина.
— Знаеш ли да четеш? — попита Добе.
— Със сигурност по-добре от вас.
— А да смяташ?
— Като лихвар. Отговорът и на следващия въпрос е „да“.
— Още не съм ти задала следващия въпрос.
— Ще ме попитате мога ли да държа вашето магазинче, което е мръсно като кочина. Отговорът е „да“. Мога да го правя, а щом и вие го правите, значи сигурно не е много трудно.
— Така ли мислиш?
— Ммммм — отвърна Хана.
Мендел ги гледаше как се измерват с поглед, изведнъж се почувства изключен и се запита: „Какво става всъщност?“.
— Да допуснем — рече Добе, — казвам да допуснем, че те задържа…
— И да допуснем, че аз желая вие да ме задържите.
— Да допуснем — каза Добе.
— Да допуснем всичко — съгласи се Хана великодушно.
— Ще те храня и ще ти дам място за спане…
— Чисто. Не като тук. С прозорец и осветление за през нощта.
— И копринени чаршафи може би? — възкликна Добе. — Можеш ли да готвиш?
— Истинска катастрофа — отстъпи Хана. — Не съм много силна и в шиенето.
— Храна и подслон, нищо друго. Ни рубла, ни копейка.
— Няма значение — отвърна Хана спокойно, — просто ще крада от касата.
Мендел затвори очи и вече си представи как кръстосва улиците на Варшава и тропа на милиони врати, с неосъществимата надежда да хариже някому непоносимата Сополана с прекалено остър език. Очакваше Добе Клоц да избухне. Тя наистина избухна, но съвсем не както той допускаше: едно първо потреперване набръчка еднообразно кафявата повърхност на невероятната грамада от тлъстини, ризи и фусти; дори и лицето, със своите едри черти и праисторически гънки, дори то потрепери; после някакво глухо ръмжене заклокочи от вътрешностите, подобно на вулкан, предупреждаващ за скорошното си изригване…