Най-сетне смехът избухна, разтърсвайки огромната плът на Добе Клоц. Смях, подхождащ на тази жена, от който цялата улица „Гойна“ за малко да се разлюлее. Към този смях Хана прибави и своя. Двете жени се кискаха наистина лудо пред погледа на онемелия Мендел.
Малко по-късно Хана каза:
— Засега всичко е уредено, Мендел Визокер. Ще остана тук известно време.
Странно, но от тази сцена Визокер не бе запазил весел спомен. След много време щеше да разкаже как след първото облекчение, че сблъсъкът е свършил добре (и че се е отървал от Сополаната), е изпитал неприятно предчувствие.
Поради съвсем съзнателното хитруване на Хана, поради прекалената й самоувереност и абсолютната й убеденост, че може да манипулира всички и всичко.
И поради това, че срещу нея стоеше Добе Клоц със своята истинска дивотия и с лудостта си.
Хана бе настанена от Добе в една таванска стая на четвъртия, последен етаж на сградата на улица „Гойна“, в чийто приземен етаж се намираше магазинчето, собственост на Клоцови. Отначало малко се притесни, но после й се стори очарователно да живее на такава височина (до този ден никога не бе виждала стълбище; у тях плевниците бяха с дървени стълби).
Тук, в това помещение с размери два на три, без отопление дори през най-свирепите варшавски зими, тя щеше да доизгради личността си, щеше да дочака края на юношеството си и да изживее първата от трагедиите си с Тадеуш Ненски — както, разбира се, и историята с Пелте Мазур.
Както тя бе пожелала, стаята имаше прозорец, по-скоро капандура. Сутрин слънцето проникваше през него, когато имаше слънце. Ако се покачеше на стол, пред нея се разкриваше изглед към покривите на Варшава чак до Висла и Пражката гора, но преди всичко към дворците, църквите и паметниците на града.
Където беше, където непременно трябваше да е Тадеуш.
4.
Добе Клоц
Добе свърши проверката на касовите книги и взе да чеше с показалец картофено подобното нещо, дето й служеше за нос.
— Какви са тези четиринайсет рубли, седемдесет и една копейки и един грош?
— Сирене за Реб Исайя Копел.
— И Реб Исайя е купил такова чудовищно количество сирене?
— Като му казах откъде е сиренето, да. И когато го осведомих, че това сирене е неповторимо и идва направо от Карпатите и че с него ще предизвика завистта на всичките си съседи. Тоест, че не е за изпускане. Реб Исайя го купи всичкото. Ако имаше още и то щеше да отиде.
Хана се усмихна на Добе. Вече повече от два месеца тя работеше в магазинчето и с всеки изминал ден все по-добре се спогаждаше с Копата Сено. Обясни, че сиренето наистина идва от Карпатите, всъщност от Високите Татри и че е научила за произхода му от Пинкош. Беше й дошло на ум, че сирене, което толкова е пътувало, не може да се продава на същата цена като произвежданото в околностите на Варшава. Мислела, че е сторила добре като е увеличила три пъти продажната цена на сиренето от Карпатите. Е, какво от това, че изкупната му цена е като на останалите.
— Значи Пинкош ти се доверява?
Че може да се разговаря с Пинкош, за каквото и да било, очевидно учудваше Добе. Тя попита пак:
— И каква е тази измислена цена? Хайде разбирам за четиринайсетте рубли и седемдесет и една копейки, но един грош?
Без да продума, Хана обърна страницата на касовата книга. На гърба се бе строила друга колонка. Това беше започнало две седмици след като постъпи в магазинчето. Тя наистина не бе поискала от Добе заплата за всекидневните четиринайсет или петнайсет часа труд, но беше й предложила друго — щом като касовите книги се водеха така добре, при това от дълго време, очевидно ще е възможно да се изчисли средният приход през последните трийсет години в зависимост от периодите на годината, дните на седмицата, дори в зависимост от продадените продукти. Това, което тя предложи, бе да получава четирийсет процента от всичко, което от този ден нататък щеше да надвишава установената средна печалба.