Очите на Добе, малките й твърди и остри очички… Ако на този свят имаше нещо, което Добе знае да прави, това бяха сметките. Тя беше смятала и пресмятала една цяла или почти цяла нощ, преди да отговори. (Нощем Пинкош не я притесняваше, защото от поне четвърт век той спеше главно в избата.) На сутринта Добе беше контраатакувала: „Значи си мислиш, че като си тук, моите приходи (тя наистина каза «приходи» точно като директор на фабрика) ще се увеличат? — «Да.» — «И с колко според теб?» — «Откъде да знам», беше отговорила Хана невъзмутимо…“
Не се смей, Лизи, защото всичко, което по онова време знаех за търговията, го бях почерпила от „Дамско щастие“ на Емил Зола, сигурно го бях препрочела двайсет и пет пъти…
Добе започна: „Ще ти дам десет процента и то при усло…“ — „Двайсет и пет.“ — „Петнайсет. Няма да дам повече.“ — „Двайсет. Нищо не рискувате, Добе. В най-лошия случай вашият дял от печалбата е шейсет процента, а и вие ще ми плащате, само ако печелите повече от обикновено.“ В последна сметка Добе се беше съгласила на двайсет процента, но при едно изрично условие — смяташе, че е направо страхотна, дето се е сетила за него, — че ако приходът паднеше_ под_ средния, загубата щеше да бъде за сметка на Хана. Нов спор. Шепнешком, защото водеха повечето от тези преговори в синагогата, в отделението за жените, всяка с молитвеник в ръка. Хана беше дала съгласието си, но с една уговорка: можеше да бъде държана отговорна само за двайсет процента от загубите. Само два дни сметката й беше на червено и то в седмицата непосредствено след споразумението им. Защото после благодарение на присъствието й в магазина, на веселостта и държането й с клиентелата, приходите започнаха да растат с неумолимо постоянство…
— Тъкмо пресметнах всичко — обясни Хана. — Можете да проверите. Всъщност, доколкото ви познавам, вие сигурно ще ги проверите…
— Приказвай си — отбеляза Добе. — Ти си по-алчна и от мен.
— Преди влизането на Реб Исайя, който беше последният ни клиент за деня, печалбата ми беше двайсет и седем рубли и шест копейки. Почти, или по-точно двайсет и седем рубли, пет копейки и един грош… (В една копейка имаше два гроша, а в една рубла сто копейки.) Бяхме достигнали средния приход рано следобед. От всички следващи продажби ми се полагаше да взема моята част. Покупката на Реб Исайя също. Като му продадох сиренето за четиринайсет рубли и седемдесет и една копейки, аз спечелих двайсет процента и от тази сума, тоест две рубли и деветдесет и четири гроша…
— Точно — хладнокръвно призна Добе, която правеше сметките заедно с нея.
— А това увеличава спечелената от мен сума на двайсет и девет рубли деветдесет и девет копейки и един грош.
— И ти добави този грош към сметката на Реб Исайя, за да закръглиш сумата.
— Точно така. Дължите ми трийсет рубли.
Въпросната сутрин, през цялото свободно време между влизанията и излизанията на клиентите, те спореха по въпроса как трябва да се приеме този допълнителен грош. — Добе Клоц твърдеше, че е логично целият грош да се прибави към сметките и следователно само двайсет процента от него се падаха на Хана. Хана пък изтъкваше, че единствено благодарение на безкрайната й честност този грош изобщо фигурираше в касовата книга.
При последния анализ, четири-пет часа по-късно, победи математиката — беше невъзможно да се раздели един грош, който е най-малката съществуваща монета.
Това беше времето на проясняване след буря в отношенията между Хана и Добе Клоц; времето, когато дебелата стара жена с див и груб характер, свикнала от десетилетия да живее затворена в себе си, бе очарована от нахлулата в живота й младост и в известен смисъл се отдаваше на една начумерена нежност, единствената, на която беше способна. Това проясняване щеше да продължи месеци наред, а мястото, което Хана заемаше в сърцето й щеше да става все по-важно, приятелството, а после и нежността щяха да се превърнат в истинска, направо луда обич. Притесняваща. Още по-опасна, защото идваше от една крайна в чувствата си жена, която спокойно можеше да се мери с някои мъже по жестокост и свирепост.
Хана получи трийсетте си рубли и половин ден почивка. За първи път тръгна да се разхожда сама из Варшава.
Улица „Кролевска“ беше адресът, даден й от Тадеуш при последната им среща на брега на поточето, в края на миналото лято. Наложи й се на три пъти да попита за пътя, но най-после се озова на тази толкова впечатляваща артерия с дворци и луксозни домове от двете страни, където дървените тротоари, преобладаващи във всички други части на града, бяха заменени с плочници. Хана не се учуди: представата й за Тадеуш, за разкоша, в който той сигурно живееше във Варшава, съвпадаше с гледката. Тя все пак се поколеба, когато стигна до една постройка, която много приличаше на частен дворец, отделен от обикновения живот с елегантна желязна ограда и великолепна градина, а после и с мраморно стълбище. Горе то завършваше при една двукрила врата, цялата в дърворезба и украсена с брави, двойна дръжка и чукче от някакъв метал, който би могъл да е и злато — „всичко това е толкова raffiné“, помисли си Хана. Поколеба се да удари с чукчето не толкова от срамежливост — това съвсем не бе преобладаваща черта на нейния характер, — колкото от необходимостта да се подготви малко за срещата.