— Кого?
— Господин Тадеуш Ненски. Той ми е приятел. Той е от моя щетъл. Е, не съвсем от моя щетъл, той е син на управителя, който се грижи за земите отвъд сайванта на Темерл.
„Не се справям много добре — помисли си Хана доста прозорливо. — Защо казах за щетъла и за сайванта на Темерл? Излезе, че Тадеуш е евреин, а той не е. А и след всичко, което се случи в сайванта, никак не беше умно да го споменавам. Нали се беше заклела, че никога повече няма да говориш за това, глупачка такава.“ Жената със сивите коси я гледаше удивено. Думата щетъл вероятно й помогна да се досети, защото приятелски усмихната каза на идиш:
— Погрешно са те насочили, малката. Тук няма и никога не е имало Тадеуш…
— Ненски.
— … няма Тадеуш Ненски.
След което вратата се захлопна под носа на Хана. И тя отново изпита желание да раздаде един-два ритника. Дълго стоя облегната на затворената врата. „Нещастна глупачка!“, каза тя на висок глас по адрес на жената с престилката, на Варшава, на целия свят и по-специално на себе си. Беше бясна.
Мъката и унинието дойдоха след това. Тръгна отново, този път безцелно. Беше началото на август, лехите с цветя в парка Сакс сияеха с багрите си, ароматът им се носеше из въздуха, макар и смесен с миризма на конска тор, на нагрята от слънцето смазка за колите, на гнилоч, която се отделяше от каналите и се носеше заедно с мазната вода в канавките. Хана вървеше все направо и изведнъж се озова на брега на Висла. Там все така имаше параходи. Тя клекна в позата от детството си, затвори очи. Може би имаше намерение да се върне в щетъла… Ала в тоя миг до нея се приближи една жена, явно разтревожена, като я видя да седи така, с напиращи сълзи, прекалено близко до стръмния склон на реката. Жената попита на полски дали може да й помогне с нещо…
Хана й хвърли почти свиреп поглед: С НИЩО. Чудесно може и сама да се оправи, отговори тя злобно. Веднага се изправи и с рязко движение отново закрачи, за да изразходва енергията си. Тръгна и с ритъма на стъпките възвърна спокойствието си — нещо повече, това беше едно ново, непознато досега спокойствие. Добре, ясно, че Тадеуш я е излъгал, той никога не е живял в този дворец; а несъмнено и в никоя от сградите в изисканите квартали на Варшава; трябва човек да е глупав като тебе, Хана, за да повярва на подобни лъжи; ако наистина са лъжи; истината е, че както винаги Тадеуш си е мечтал да живее на подобно място, а „Тадеуш често вярва на мечтите си“.
Всичко беше ясно.
Беше се върнала в центъра на града, на една улица, чието име не знаеше, но на която се намираха най-елегантните магазини. Застана пред една витрина, която веднага отрази образа й: „Погледни се, Хана, виж се на какво приличаш! Плашиш. Още по-лошо: предизвикваш смях“. Хана, която я гледаше от витрината й хвърли ясен поглед, пламнал от буен гняв; носеше сива рокля, която й седеше безобразно и, по дяволите, й беше малко голяма — и как не, роклята беше на Шифра, която я пригоди за дъщеря си. „Не си красавица, но поне имаш хубаво тяло, имаш гърди и бедра; достатъчно е да си спомниш похотливите погледи на Мендел или на Мазур Вълка, за да се убедиш. Тялото ти не е лошо… но кой ли го вижда?“
А обувките — тя ги съзря изведнъж, — изглеждаха ужасно — безформени галоши, които се връзваха високо и бяха от стара, напукана кожа; бяха на Яша, преди тя да ги подноси.
Отново се поддаде на унинието. Но тази втора криза бе съвсем кратка: от самосъжалението полза нямаше, а всеки проблем имаше поне две или три решения.
Например това…
Влезе в един магазин, уплашена от лукса, от килима, по който стъпваше и който покриваше един чудесно излъскан паркет, от разточителството от тапети, гоблени, мебели. Беше уплашена, но не го показваше. Една млада жена се приближи, смазващо изискана с роклята си с фина яка от бяла батиста. Тя измери Хана:
— Да?
— Бих искала да си купя рокля — каза бавно Хана.
Погледът на продавачката се стрелна по сивата дрипа, спря се на галошите, върна се нагоре.
— Каква рокля?
— Да ми е по мярка — отговори Хана.
Нейният поглед пък шареше по редицата манекени, по дъбовия тезгях, по креслата и канапетата, тапицирани с брокат, където са наредени рокли. И това, което тогава се случи, щеше да бележи много години от живота й. (После, когато разказваше сцената на Елизабет Маккена, тя щеше да каже, че това е било случайно.) Насочи се право към една рокля, която дори не беше най-отпред, а беше метната на облегалката на малко канапе, памучна рокля в наситено червено и черно.