— Тази. Колко струва?
— Сто трийсет и две рубли.
В държането и гласа на продавачката имаше подигравателно презрение.
— Искам да я видя.
Друга жена със същата якичка, но и с изящни маншети от дантела, на свой ред приближи. Зашушукаха си с продавачката.
— Мога ли да я видя? — отново попита Хана.
Ново шушукане. Показаха й роклята. Тя не я докосна, а само попита:
— Това моята мярка ли е?
Появиха се и други жени. Часът наближаваше два следобед и в магазина нямаше почти никакви клиенти, с изключение на тази странна хлапачка, която говореше много властно и чиито сиви, съвършено ледени очи се отместваха от лицето на първата продавачка само за да се стрелнат към другите и да се задържат върху всяка от тях за няколко секунди. Точно заради тези очи й показаха роклята, сложиха я върху нея като я нагласиха на раменете.
— Малко е дълга.
Тя попита какво се прави в такива случаи. Отговориха й, че би било възможно моделът да се скъси с няколко сантиметра и че магазинът обикновено се нагърбва с този вид поправки. Ако роклята бъде купена. И платена. Сега вече целият персонал наблюдаваше сцената.
— Ще предплатя трийсет рубли — заяви Хана със съвсем ясен и спокоен глас всред общата тишина. — Това достатъчно ли е, за да не я продавате и да я запазите за мен? Това гарантира ли ми, че моята рокля няма да бъде продадена, докато донеса останалите пари?
Да. При условие че не се бави много. Тя кимна с глава и постави на лакирания дъбов тезгях една банкнота от десет рубли, три по пет рубли, после четири монети по една рубла, една от петдесет копейки, четири по десет копейки, девет по една и две монети по два гроша.
— Трийсет рубли. Бих искала разписка, ако обичате.
Написаха й я в гробно мълчание. Тя сгъна листчето на две и го пъхна под роклята, в пазвата си. „Благодаря.“ Излезе. Тръгна и изобщо не се обърна, защото много добре знаеше, че част от продавачките са застанали на прага на магазина и я гледат как се отдалечава. Едва когато реши, че не я виждат, спря и най-после се отпусна, задъхана, цялата разтреперана, с широко отворени очи.
Двайсет минути по-късно. Преддверията, дългите коридори, дворовете на университета бяха почти празни. Само неколцина работници с престилки усилено се преструваха, че работят. Тя все пак най-накрая успя да намери портиера, който й каза, че тук не може да има никакви студенти, защото е лято и те са във ваканция. „Зная, отвърна Хана (която всъщност току-що го бе научила), но на всяка цена трябва да открия братовчед си Тадеуш Ненски, за да му съобщя, че чичо му и леля му, тоест майка ми и баща ми починаха преди няколко дни.“ Портиерът, разстроен от това, че тя е сираче, от благородството на тъй покъртителната мъка, която тя изпитва, направи невъзможното: изпрати един от синовете си в дома на секретаря на Юридическия факултет и след един час пристигна самият секретар, също разчувстван до крайна степен. Докато прелистваше регистрите той се осведоми как се е случило нещастието. И Хана даде допълнителни сведения: лелята и чичото на Тадеуш, с други думи нейните родители, загинали при пожара в дома им, пожар запален от пияни казаци, а тя самата оцеляла по чудо, защото успяла да скочи по риза от прозореца. После намерила само тези дрипи, дето сега ги носи. Двамата мъже, които като добри поляци страшно мразеха казаците, се просълзиха. Дори предложиха да й заемат малко пари, та поне да може да вземе едно дрошки. Тя благородно отказа: останали са й две рубли, дадени й от един състрадателен съсед. (Бяха двете рубли, които имаше при пристигането си във Варшава с Визокер.)
Попита дали учението на Тадеуш върви. Секретарят отговори, че върви чудесно: Ненски е отличен студент, който е с две години напред и скоро ще стане адвокат. „Ето поне едно нещо, за което не само е мечтал“, помисли си Хана.
Казаха й, че братовчед й Тадеуш живее в къща на една улица в квартал Прага, на другия бряг на Висла.
Озова се там към пет часа, след като бе преминала пеш по моста Прага.
Беше далеч от улица „Кролевска“ и нейния разкош. Съвсем обикновената едноетажна къща се намираше в края на улица без тротоари, нито дори и дървен тротоар, където водата от канализацията, дъждът, а през пролетта и мръсотията от топенето на снеговете се изтичаха през една централна канавка, която в момента вонеше от нечистотии.
— Аз съм му сестра — каза Хана на дебелата хазяйка полякиня. — Не съвсем сестра, всъщност съм му половин сестра. Имаме един и същи татко, но сме от различни майки.