Добе Клоц я гледаше с удивление, примесено с ужас.
— Искаш да ти дам на заем колко?
— Сто седемдесет и пет рубли.
— А защо не двеста? — изсмя се Копата Сено.
— Само ако настоявате — спокойно каза Хана.
Те пак бяха в женската част на синагогата с молитвеници в ръце. Отново шептяха, въпреки гневния поглед, който от време на време им хвърляше жената на равина, натоварена да бди за реда. Изминали бяха четири дни откакто през половиндневната си почивка Хана бе ходила на улица „Кролевска“, в университета и в квартал Прага, откакто бе предплатила трийсет рубли за една рокля, която струваше сто трийсет и две.
— Категорично не — изсъска Добе. — НЕ, НЕ И НЕ.
— Би трябвало да размислите по-добре.
Долу, до газените лампи и Свещения ковчег, горяха свещи за помен и миризмата им се изкачваше чак до балкона.
— Да се помолим — рече Добе.
— Защо не? — отвърна Хана.
Един пътуващ проповедник им служеше за звуков фон; тъкмо говореше за жените, които според него имали по природа голям шанс да отидат право в пъкъла, където между другото щели да им откъснат гърдите с нажежени до червено клещи, преди да ги хвърлят на ложе от жарава. Съвсем безразлична към тези ужасяващи перспективи, Хана мълчеше и чакаше, усещайки погледа на Добе върху себе си. И естествено, както бе предвидила Хана, Добе отново зашепна. Тя зададе въпроса, един от трите въпроса, които непременно трябваше да зададе (другите два бяха за предназначението на сумата и начина на връщане): Добе попита какво ще стане, ако откаже…
— Ще си отида — каза Хана. — Ще ви напусна, вас и Пинкош. Нямам избор.
Колкото и да беше категорична, не можа да не усети удара, който току-що бе нанесла на великанката. Видя как едрите ръце се разтреперват. Толкова силно, че в пристъп на нежност, рядка у нея, тя постави пръстите си върху едната от тези ръце.
Добе Клоц, наред с Мендел Визокер, щеше да бъде едно от големите угризения на Хана, когато се връщаше към младостта си. Доста години по-късно, разказвайки тази сцена на Лизи Маккена, й разкри какъв срам е изпитвала в момента на този шантаж.
— Лизи, тогава аз все още бях отвратителна хлапачка, невероятна егоистка и убедена, че мога да манипулирам когото си пожелая. Това е единственото ми извинение. Още повече че в крайна сметка не се оказах толкова хитра: дори за момент не предвидих това, което по-късно Добе щеше да направи. Макар тогава и за секунда да не се съмнявах, че тя ще ми даде тези пари. Ужасно е да имаш такава власт над някого и така ясно да го съзнаваш…
(Нека обаче кажем, че когато Лизи Маккена слушаше тази изповед, тя си помисли, че съществува някой, който има над Хана, над възрастната Хана, почти същата власт. Лизи Маккена се въздържа да направи бележката си — както винаги очите на Хана прочетоха мислите й, и Хана поклати глава и каза: „Не, не, то не прилича на онова, което става между Тадеуш и мен“.)
Добе Клоц даде парите на заем. Не без битка, която продължи три-четири дни. Естествено тя постави втория въпрос, за какво ще послужи този капитал. Хана й каза съвсем честно, защото не желаеше да й поднесе някое умопомрачително обяснение, което беше способна да измисли. Рокля за сто трийсет и две рубли? Копата Сено едва не припадна, тя, която за четирийсет години не бе похарчила и половината от тази сума за осемте или десетте фусти, които носи една върху друга.
— Но това не е всичко — добави Хана — трябват ми и обувки. Чанта, шапка, ръкавици. И фуста. Даже може би две фусти… И още една, по-обикновена рокля, за всеки ден. И обувки, които да й подхождат.
Недалеч, на улица „Гойна“, имаше магазин за дамски дрехи. Хана беше склонна да се задоволи с него за рокля номер две. След тридневен пазарлък плати за нея шест рубли и двайсет и три копейки. На Добе, която се мъчеше да разбере как може така упорито да спори и в същото време, без да й мигне окото да плати сто трийсет и две рубли, Хана отговори, че роклята в червено и черно е истинска мечта, а за мечтите си човек не се пазари.
Мечта или не, дойде време Добе да зададе третия въпрос: как ще й бъдат върнати, с разумна лихва, дадените на заем пари.
— Имам планове — отговори Хана. — От тях ще спечелите много пари, освен печалбите, които вече имате благодарение на мен.
Към средата на август тя се появи в изключително елегантния магазин на улица „Краковски кръстопът“, с разписка в ръка. Изпробва памучната рокля в наситено червено и черно, която за удивление на продавачките й седеше чудесно, но трябваше да се скъси с няколко сантиметра — Хана наистина беше дребна. Фината й талия, закръглеността на бедрата, извивката на високите й гърди изведнъж ясно изпъкнаха. Нещо повече: червеното, което бе избрала, контрастираше великолепно със сивите й очи и гъстите й коси, сплетени като питка за Шабат. Стана ясно от тишината, която настъпи при нейното излизане от пробната. Казваха го и погледите, смаяни от подобна метаморфоза. А Хана остана невъзмутима, въпреки че се виждаше цялата в едно голямо, овално венецианско огледало. Именно в този момент тя получи потвърждение на онова, на което се бе надявала: да има поне някакъв шанс да бъде мъничко по-хубава, щом не може да бъде красива. Отбеляза собствената си величественост, чудото, благодарение на което както желаеше, стана съвършено различна, изглеждаше по-голяма, по-възрастна, някак величествено загадъчна. Може би заради бледостта на тясното й лице. Но най-вече заради жизнената енергия, струяща от това лице.