— И какво казва госпожа Клоц за всички тези рискове, които си я накарала да поеме?
— Тя прави каквото поискам — отговори Хана. — Всеки път… въпрос е единствено на време.
Вдигайки глава при последните думи, тя изгледа Мендел с такова победоносно изражение, с толкова предизвикателност и самоувереност, че той отгатна всичко. Всичко му стана ясно, като се започне от невероятното влияние, което Сополаната сигурно имаше над старата жена…
Естествено, каквато и цена да трябваше да плати, Мендел Визокер щеше да преживее трагедията. Възможно беше да го е предчувствал. За момента той изпитваше само тревога, странно примесена с гордост — в края на краищата именно благодарение на него Хана дойде във Варшава; на него се довери; той пръв долови изключителното в нея…
„Едно от двете, Мендел, защото има два начина да гледаш на нещата: можеш да се захласваш, дори да се възгордееш от това, което Сополаната вече е направила или ще направи; тя, която е само на шестнайсет години, въпреки че изглежда пет-шест години по-голяма с шапката, роклята, ръкавиците, чантата и най-вече с този неин начин да измерва хората с поглед; можеш да си казваш, че е гениална и че е жалко, дето е жена, инак с всичките качества, които притежава, би забогатяла невероятно и щеше да има власт…“
От друга страна, обаче, имаш пълно основание да се страхуваш. Не само от това, което тя прави или от рисковете, които поема. Можеш да се страхуваш от самата нея; от начина, по който си служи с всички хора, познавайки всеки път какво мислят, догаждайки се какво трябва да каже или направи, за да привлече хората на своя страна, точно като теб или баба Клоц. Последната например е дала ей така всичките пари, натрупани за четирийсет години работа, без дори да се надява да стане по-богата — за какво й е да бъде по-богата — тя е страхотно ентусиазирана, но може да се пробуди някой ден. А това би могло да бъде ужасно при нейната дивотия… Каза на глас:
— Обърни се, ако обичаш.
— Защо?
— Защото ще стана от леглото, ето защо.
Отначало тя се усмихна с присвити, закачливи очи, но все пак се съгласи да обърне глава и така (наблюдавайки я отблизо, ако случайно решеше да го погледне докато той се облича) Мендел откри отново същия остър, напрегнат, дори алчен профил. Видя как усмивката изчезна полека-лека и отстъпи място на дълбока замисленост.
Навлече сакото и нагласи каскета си на поляк: „Тръгваме“. Последен поглед към леглото: Кристина спеше като праведна. Ей такива жени обичаше: пристигаш, внезапно си тръгваш (думата беше слаба, Хана бе нахлула, когато те бяха в разгара), а те не казват излишна дума или почти…
— И къде отиваме? — попита Хана.
Той я побутна по стълбите:
— При приятеля ти Лейб Дейтш, който е толкова услужлив.
Завари го да се налива с немско вино с още трима-четирима лихвари. Беше доста едър човек, брадат за двама равини, който не се мяркаше често в басейна, ако се съдеше по ноктите. Лейб Дейтш без съпротива показа на Мендел всички документи, отнасящи се до заема и до полагаемия му се дял в магазина до Арсенала. Само каза:
— Не знаех, че е ваша племенница.
— Човек не си избира роднините — отвърна Мендел.
Прочете ги и ги препрочете, но всичко му изглеждаше наред, въпреки че не беше юрист, нито нотариус. Попита Лейб Дейтш дали наистина вярва в рентабилността на втория магазин. Първите резултати показват, че е рентабилен, увери го лихварят:
— Отначало не вярвах, но вашата племенница има невероятен талант да убеждава…
— Зная — потвърди Мендел. — Тя успя дори да ме убеди, че съм й чичо. Но аз бих искал да ви помоля за нещо, Лейб: вие сте опитен човек, с утвърдена репутация; предпазливостта ви при влагането на пари е пословична, а славата за честността ви се носи чак до Черно море…
Дейтш все пак леко примигна.
— Да, да, за носене, носи се — подхвана отново Мендел. — Ето защо бих искал да ви помоля да бдите над племенницата ми. Ако й се случи нещо…
Мендел Визокер дълбоко пое въздух и изведнъж стаята се стесни наполовина:
— … ще откъсна главата на виновника. Не съм човек, който се тревожи от дреболии като подписани документи.