— Немци — каза Тадеуш.
Искаше да каже тъкачи, дошли може би от Люблин, където имаше тъкачници. Той клекна на земята и накара момиченцето да направи същото. Горещината нарастваше с всяка изминала минута. Една полска мишка подаде остра муцунка, после бързо се шмугна в сухата ръж. В небето, на изток, нещо ставаше. На хоризонта растеше огромен самотен облак, червенеещ в основата и сиво-черен колкото повече се извисяваше към слънцето.
— Гори — продума Тадеуш.
Той сигурно знаеше какво гори, кое село, тъй като огромното графско имение, управлявано от баща му, се простираше чак дотам. Но не каза нищо повече. Може би защото не се бе досетил за целта на дружината, която току-що бе съзрял (и която се отдалечаваше от тях по посока на брезовата горичка), защото не бе угадил погрома, който ей сега щеше да се разрази. А ако в този момент бе предусетил опасността, веднага я бе прогонил от мислите си. Тадеуш вече се бе научил да изключва от съзнанието си всяка неприятна грижа, независимо колко голяма е тя.
Тропотът на колоната бе заглъхнал. Отново настана тишина. Тадеуш хвана един скакалец, после още един. И веднага измисли игра, нещо като състезание по надскачане. Скакалецът Тадеуш спечели осем пъти, а скакалецът Хана — само два пъти, нищо че той великодушно й бе дал по-голямото насекомо. За първи път, откакто се познаваха, Хана се смееше с глас. Толкова беше смешно да се види самата тя, Хана, като скакалец, два пъти по-голям от този на Тадеуш. А че в състезанието той почти винаги я побеждаваше, й се струваше съвсем в реда на нещата: ако беше спечелила, това щеше да я съсипе. Когато първата игра свърши, той измисли други, като например да плетат треви, нещо, което правеше с невероятно старание, за разлика от нея — всъщност пречеше й бръмбарът, който тя упорито отказа да остави. През следващия час те се разхождаха напосоки из тази безкрайна равнина, описвайки огромен полукръг около сайванта (като че ли не бяха мислили да се доближават до него), край който в края на лятото първите жътвари бяха започнали да трупат снопи.
… Като непрестанно загърбваха брезовата горичка и щетъла.
… И затова не можаха да видят дима, който започваше да се издига над селото.
… Както не забелязаха и конниците, които се връщаха към тях.
Яша ги откри проснати по корем, с носове, заврени в една дупка.
До този ден Хана бе познавала двама Яшовци. Единия от първите й спомени, от първите й години — мърляво хлапе, което изобщо не обръщаше внимание на едно бебе като нея и понякога беше грубо като всички момчета. А после другия, когото училището бе променило, който носеше кафтан и ботуши, пейси14 и кифа15, който й говореше нежно, а понякога дори й се усмихваше от висотата на шестнайсетте си години.
Когато сянката на Яша падна над входа на леговището, тя вдигна глава и не разпозна нито единия, нито другия. Яша, който се бе изправил над нея, беше още по-блед от обикновено. Беше гологлав, а пейсите му бяха залепнали от пот. Дишаше учестено и тя го отдаде на това, че е тичал след нея; тя смяташе също, че удивителният гняв (това, което взе за гняв) в черните му очи е предизвикан от това, което бе направила тази сутрин и всички предишни сутрини: срещаше се с Тадеуш, един друговерец. Тя вече отвори уста да обясни прекрасното нещо, което й се бе случило — намерила си бе приятел, истински, само неин… Но не успя: ръката на Яша я хвана за врата и я вдигна с неподозирана сила. Другата ръка затисна устата й. „Мълчи“, прошепна той със съскащ глас. Изправил я бе на крака и я караше да върви. Побутна я, за да я принуди да напредва и едва след доста разстояние тя понечи да се разбунтува. Обърна се и видя Тадеуш, който също се бе изправил и ги гледаше много учудено как се отдалечават. Не можа да види нищо повече, Яша направо щеше да я удуши. Изминаха трийсетина крачки и изведнъж спряха. Яша я просна на земята, зад стена от пшенични или ръжени стебла. Тя отново понечи да се съпротивлява, обхваната от истински бяс. Това, което се случи, изведнъж я укроти — Яша я пусна, спря да упражнява силата си върху нея; вместо това той я взе на ръце с безкрайно тъжна нежност: „За бога, Хана!“, шептеше той. Тя гледаше втренчено лицето му и едва сега го видя такъв, какъвто беше в този миг — блед не от гняв, а от притеснение и мъка. Той беше плакал и още плачеше, рубашката му бе раздрана на много места и през една от дупките тя забеляза кървящата рана на гърдите му, под лявото рамо. А по врата му, точно под ухото и челюстта, имаше следа от друг удар. Яшал! Яшал! В миг любовта й към по-големия брат измести всичко останало. На Хана също й се доплака. Но Яша отново тръгна, поведе я със себе си и тя вече не се опитваше да се съпротивлява. Принуди я да тича стотина метра, от време на време я караше да прикляка, а понякога дори да заляга, да се слива със земята, внимателен, дебнещ нещо или някого, когото тя не можеше да види. Това залягане из нивата можеше да бъде чудесна игра, една игра, каквато тя често бе играла именно с Яша — а не с онзи глупак Симон. Това не беше игра… Тя ясно разбра, че Яша е уплашен.