Докато съвсем изчезна.
Конниците бяха осем, трима се бяха доближили до прага на сайванта. Един от тях вече приготвяше факлата. Спря като видя малката дребна фигурка на Яша и се изсмя:
— Я виж кой идва. Плъховете напускат дупките! — Сетне попита:
— Сам ли си?
— Не знам езика ви — отговори Яша на идиш.
Конниците заговориха помежду си на руски. Всичките бяха в униформи, но сред тях нямаше офицер. Двама разпознаха Яша, когото са видели как се е опитвал да се отскубне, докато работниците от тъкачниците са убивали баща му (войниците не бяха участвали в погрома, те само бяха присъствали, без да взимат ничия страна). Колебаеха се. Повечето явно бяха пили, несъмнено вино, откраднато по време на плячкосването на щетъла. Най-после въпросът бе повторен на колеблив немски:
— Сам ли си?
— Да — отвърна Яша.
— Хип, хип, Юда! — изкрещя, смеейки се, един от войниците, като подхвана стария вик за започване на погроми.
— Сам съм — повтори Яша. И добави: — А сайвантът е на поляците. Не е еврейски.
— Не лъжи. Сигурно лъжеш.
Едно копие се наклони, върхът му допря гърдите там, където беше раната.
— Доближи се.
Той съвсем излезе от сайванта, пристъпи между огромните коне. Токът на един ботуш жестоко го ритна в лицето и го просна на земята. Той нарочно се претъркулна възможно най-далече, после се изправи и отново тръгна, като с всяка крачка все повече се отдалечаваше от сайванта. Премина през първата редица конници. Един от тях налетя с коня си върху него, той отново падна и пак се изправи. Залитна, раната на крака се бе отворила и силно кървеше. Навлезе във втората редица конници и я отмина, без някой да се опита още да го бие. Ако имаше момент, в който да е съвсем близо до успеха — да спаси собствения си живот, наистина, но най-вече да предотврати подпалването на сайванта, — то беше сега. Имаше време да направи още няколко крачи и съвсем инстинктивно да усети как конниците зад него се успокояват, безразлични. Усети, че са готови да дръпнат поводите и да го оставят.
Тогава отекна викът, че той не е евреин, не е, и Тадеуш изскочи като светкавица от сайванта. Той, Тадеуш, не е… В следващия миг Яша хукна да тича право напред, като се надяваше единствено да отведе конниците възможно най-далеч от сайванта. Беше разбрал, че разкриването на лъжата му е променило всичко. Много бързо го настигаха. Дървената дръжка на едно копие го шибна през кръста с жестока ярост. Цялата тежест на коня и конника бяха вложени в нанесения му удар. Не бяха искали да го убият, но той падна по очи с прострени напред ръце, без да се опита да предпази лицето си, извика от болка, но съвсем за кратко.
Хана долови този вик. Тя почти нищо не бе разбрала от разменените на немски думи, само бе познала гласа на брат си. Внезапното спускане на Тадеуш по стълбата надолу я заблуди: помисли си, че той се намесва, за да спаси Яша. До такава степен, че за малко да слезе и на свой ред да се покаже. После се отказа и се сгуши неподвижна в гнилото сено. Яша й бе заповядал да не мърда. Яша ще се върне. Той и Тадеуш ще се опознаят, ще станат приятели…
Тя не знаеше кой бе извикал. А пък и викът бе толкова кратък, прегракнал, че можеше да бъде на когото и да е. После дочу нов разговор, пак на руски и помисли, че благодарение на Тадеуш нещата вече се оправят. Но настъпи странна тишина и накрая тя повече от любопитство, отколкото от страх надникна от прозорчето.
Най-напред зърна тялото на Яша. Проснат по корем, с преплетени ръце, той не мърдаше. На трийсетина метра от сайванта. Почти до едно още неожънато житно островче, към което безнадеждно се бе стремил и където би могъл да изчезне, ако го бе достигнал.
Яша бе вдясно от Хана. Конниците се отдалечаваха наляво. Тадеуш? Къде е Тадеуш? Най-после го съзря — един от конниците го беше взел на седлото си. Дори в очите на Хана не можеше да остане и капчица съмнение. Тадеуш не само си отиваше, но го правеше съвсем доброволно, обгърнал с ръце тялото на един войник и опрял буза в гърба на мъжа, той се усмихваше от удоволствие. Мигом я порази усещането за изоставяне и предателство, нищо че бе примесено с покруса и неверие. Конниците подкараха в тръс, дружината им се отдалечаваше, а Хана беше способна единствено да гледа втренчено след фигурата на своя приятел, който сега оживено жестикулираше.
… Минаха още две или три минути, преди огънят в сайванта да стане съвсем реален. Първият огнен език се издигна изведнъж от разгарящото се огнище, там, където бе хвърлена факлата. Долу, под стълбата, жаравата се разширяваше бавно. Скоро целият край срещу Хана пламна.