Клифърд Саймък
Хангар за строителна техника
В същата година, когато хората за първи път стъпиха на Марс, от Луната беше изстреляна сондата към Плутон. Пет години след това се получиха и първите изображения — кръжащият около планетата апарат изпробваше своите камери, заснемайки повърхността на планетата. Разстоянието влошаваше много качеството на снимките, но въпреки това някои подробности по тях предизвикаха големи терзания — старите теории се разбиха на пух и прах, а мястото им бе заето единствено от объркване и въпроси без никакъв изглед за отговор. Изображенията сякаш показваха планета с равна, почти полирана повърхност и нито една географска особеност не нарушаваше нейната съвършена гладкост. Освен може би малките точици, разположени тук — там на равни разстояния една от друга по екватора, които можеха да минат за радиосмущения при емисията, ако не се появяваха упорито при всеки сеанс. Точките не изчезнаха дори след елиминирането на част от смущенията. Изглеждаше, че те трябва да представляват някакви географски белези или поне сенки от неравности, макар и съществуването на сенки да бе съмнително при разстоянието на Плутон от Слънцето. Другите данни също не помогнаха за намаляване на объркването. Планетата беше по-малка от очакваното, с диаметър под хиляда мили, а плътността й се оказа 3,5 грама на кубически сантиметър вместо нереалистичните 60 грама, както предполагаха преди това.
Това означаваше няколко неща. Означаваше, че някъде там, може би на повече от седем милиарда мили от Слънцето, по своята орбита кръжеше десета планета на Слънчевата система, защото само размерите и масата на Плутон не можеха да обяснят отклоненията в орбитите на Уран и Нептун. Изчислената маса на Плутон, която вече се оказа неточна, беше основана върху тези отклонения и сега трябваше да се признае, че причината им се крие в нещо друго.
Освен това Плутон беше твърде необикновен — съвсем равна планета без никакви белези, освен равномерно разположените точки. Гладкостта със сигурност не можеше да бъде обяснена от наличието на спокойна и неподвижна атмосфера, тъй като Плутон бе твърде малък и студен, за да задържи каквато и да е атмосфера, Може би повърхност от лед, чудеха се хората, замръзнали останки от съществувала някога, мимолетна атмосфера? Но поради множество причини това също не изглеждаше вярно. Или пък метал, но ако планетата беше изградена от твърд метал, то плътността й щеше да е много по-голяма.
Хората на Земята все пак имаха утешение. След още пет години сондата трябваше да се завърне обратно, носейки със себе си заснетите филми, и вече те — действителните филми, а не нискокачествените радиоемисии — вероятно щяха да обяснят много от сегашните неясноти. Сондата описваше своята изчислена орбита и продължаваше да изпраща снимки, макар и без особена полза, защото качеството им си оставаше лошо. После запали двигателите си в автоматичната последователност, която трябваше да я насочи обратно към Земята и пиукащите сигнали от далечния Космос говореха, че е поела точен и постоянен курс към дома.
Нещо се случи. Пиукането спря и го последва тишина. Лунната база зачака. Можеше да започне отново. Възможно бе мълчанието да означава само моментно излизане от строя и сигналите биха зазвучали отново. Но това така и не се случи. Някъде там, на около три милиарда мили от Слънцето, сондата бе сполетяна от авария. Повече не я чуха — изгуби се завинаги.
Нямаше смисъл да се изпраща друга сонда, докато техниката не напреднеше достатъчно, за да осигури по-добри снимки. Технологическото развитие трябваше да бъде значително — малките подобрения нямаше да помогнат.
Втората и третата пилотирани експедиции достигнаха Марс и се завърнаха у дома, носейки със себе си, заедно с многото други неща, доказателства, че там съществуват примитивни форми на живот, а това веднъж завинаги уталожи старото, мрачно подозрение, че животът е едно отклонение, зародило се единствено на Земята. Щом на две планети в една и съща слънчева система съществуваше живот, повече не можеше да има съмнение, че той е общ фактор във Вселената. Четвъртата експедиция също полетя, приземи се, но не се завърна и вече на Марс имаше частица материя, която щеше завинаги да си остане Земя. Човечеството още отдаваше почит на четиримата мъже, загинали толкова далеч от дома, когато бе изпратена петата експедиция.
Сега, след като и на друг свят беше открит живот, след като стана очевидно, че и на друга планета някога са съществували морета, реки и атмосфера, при това близка по състав до земната и хората вече знаеха, че не са сами във Вселената, общественият интерес и подкрепата за космическите пътешествия се съживи. Учените, които помнеха (всъщност те никога не бяха забравяли, защото това постоянно мъчеше умовете им) загадката на Плутоновата сонда, започнаха да планират пилотирана експедиция до Плутон, тъй като изпращането на инструментална сонда си оставаше безсмислено.