И тъй, след приземяването слязохме от кораба и застанахме на повърхността. Първото, което ни направи впечатление — освен усещането, че сме изгубени, обхванало изведнъж и тримата — беше прекалената близост на хоризонта, той изглеждаше много по-близо, отколкото на Луната Още първата секунда усетихме, че стоим върху един малък свят. Забелязахме, че хоризонтът е досами нас още преди да обърнем внимание на постройките, фотографирани от сондата като точки, заради чието изследване бяхме слезли тук, долу. Може би „постройки“ не е точната дума — вероятно е по-добре да ги наричаме „структури“. Постройките са нещо затворено, а тези не бяха. Представляваха куполи, които някой бе започнал да гради, но не беше имал време да довърши. Издигаха се само основните крепежи на грубия строеж, а после работата е била прекратена. От повърхността като ребра стърчаха арки и се срещаха нависоко. Връзки и подпори крепяха здраво рамките, но строителството беше стигнало само дотам. Имаше три конструкции, едната по-голяма от другите две. Рамките не бяха толкова прости, както може би ви ги представих. В ребрата, подпорите и връзките се включваха множество други структурни елементи, които сякаш нямаха определена цел и изглеждаха съвсем безсмислени.
Опитахме се да разберем предназначението на структурите и на вдлъбнатите кухини, издълбани върху планетната повърхност в рамките на всяка конструкция — те нямаха дъна и като че ли бяха механично закрепени за равната повърхност. Тези гнезда имаха кръгла форма, около два метра диаметър и два метра дълбочина и ако питате мене, те приличаха най-много на дупките, които оставя малкият черпак в кутия сладолед.
По това време в главата на Тайлър се появиха някои идеи относно повърхността. Тайлър е инженер и тези идеи трябваше да му хрумнат незабавно — както и на нас, но в този час време след слизането ни от кораба изпитахме доста силно объркване. На тренировките, разбира се, обличахме тези костюми, даже ходихме малко с тях, но гравитацията на Плутон сякаш беше по-малка от предварително изчислената и трябваше да посвикнем с нея, преди да се почувстваме сравнително удобно. Изобщо нищо не беше точно тъй, както го очаквахме.
— Тази повърхност — каза ми Тайлър. — В нея има нещо нередно.
— Знаехме, че е равна — рече Орсън. — Виждаше се на снимките. След като пристигнахме, видяхме това със собствените си очи.
— Толкова равна? — попита Тайлър. — Толкова гладка?
Обърна се към мене:
— Геологически не е възможно. Мислиш ли, че е възможно?
— Струва ми се, не — отговорих му. — И най-малкото раздвижване би набраздило този ландшафт. Изключена е и всякаква ерозия — нещо, което може да го изравни отново. Може би само удари от микрометеорити, но не твърде много. Доста сме далеч, за да има метеорити с какъвто и да е размер. Микрометеоритите могат да правят трапчинки по планетата, но няма да протича никакъв изравняващ процес.
Тайлър се наведе и коленичи по доста смешен начин. Прекара ръка по повърхността. Не се виждаше много добре, но се разбираше, че има прах, тънък слой прах, фин като пудра.
— Я светнете тука — рече Тайлър.
Орсън насочи прожектора си надолу. Част от сивия прах все още стоеше по мястото, което Тайлър избърса с ръка, но имаше ивици, които разкриваха по-тъмната повърхност.
— Космически прах — каза Тайлър.
— Тук трябва да има адски малко от него — забеляза Орсън.
— Наистина — съгласи се Тайлър. — Но за четири милиарда години или повече той би се натрупал. Нали не е възможно до е прах от ерозия?
— Тук нищо не е способно да причини ерозия — казах аз. — Това е възможно най — мъртвата планета, на която човек може да попадне. Няма достатъчно гравитация, за да задържи каквито и да е газове — ако изобщо някога е имало газове. Впрочем много отдавна може и да е имало, но вече ги няма, и то от доста време. Никаква атмосфера, никаква вода. Съмнявам се някога да са ставали натрупвания. Никоя молекула не би се шляла дълго наоколо.