Глава 59
Лабораторията за изследване на ДНК беше нова, миришеше на ново, а служителите й бяха по-млади от Старлинг. Ще трябва да свикна с това, помисли си тя с неприятно чувство под лъжичката. Много скоро щеше да остарее с още една година.
За двете стрели, които Старлинг донесе, се разписа млада жена, на чиято табелка, закачена на горното джобче на престилката, пишеше, А. БЕНИНГ.
А. Бенинг имаше известен опит в боравенето с веществени доказателства, което пролича от облекчението, което се изписа по лицето й, когато видя, че двете стрели са закрепени както трябва в куфарчето на Старлинг.
— Нямате представа какво виждам понякога, когато отварям тези неща — каза А. Бенинг. — Надявам се, разбирате, че няма да стане за пет минути.
— Разбирам — кимна Старлинг. — Не разполагаме с контролни генетични материали от доктор Лектър. Избягал е преди много време, а предметите, които пазим, са замърсени. Пипани са от твърде много хора.
— Лабораторното време струва прекалено скъпо, за да изследваме всяка проба, примерно четиринайсет косъма от хотелска стая. Ако ми донесете…
— Първо ме изслушайте — прекъсна я Старлинг. — Ще говорите после. Поисках от италианската полиция да ми изпрати четката за зъби, която според тях е принадлежала на доктор Лектър. Възможно е по нея да са се запазили епителни клетки от устната кухина. Направете RFLP и RST, кратък, двоен повтор. Стрелата от арбалет е била под дъжда, така че по нея няма да откриете кой знае какво, но погледнете тук…
— Извинете, не мислех, че сте наясно…
Старлинг успя да се усмихне.
— Не се безпокойте, А. Бенинг, ще се разберем много добре. Вижте сега, и двете стрели са жълти. Стрелата за арбалет е жълта, защото е боядисана на ръка. Не е боядисана лошо, но все пак повърхността е на ивици. На какво ви прилича това тук под боята?
— Може би е косъм от четката.
— Може би. Само че е извит и в единия край има нещо като луковица. Може да е и миша.
— Ако това е фоликул…
— Точно така.
— Мога да направя PCR-STR едновременно в три цвята, от една и съща отправна точка на гела, и да ви осигуря три участъка от ДНК. За съда са нужни дванайсет участъка, но след ден-два ще знаем с голяма сигурност дали е бил той.
— Знаех си, че ще ми помогнете, А. Бенинг.
— Вие сте Старлинг. Тоест специален агент Старлинг. Не исках да прозвучи както прозвуча, но наистина полицаите непрекъснато ни носят увредени доказателства. Това няма нищо общо с вас.
— Знам.
— Мислех, че сте по-възрастна. Всички момичета… жени… тук знаят за вас, всички знаят, но вие сте някак… — А. Бенинг погледна встрани — някак специална за нас. — Вдигна малкия си месест палец. — Желая ви късмет с Другия. Ако не възразявате, че го казвам.
Глава 60
Икономът на Мейсън Върджър, Кордел, беше едър мъж с едри черти, които биха могли да минат и за хубави, ако лицето му беше по-оживено. Беше на трийсет и седем и никога вече нямаше да има правото да работи в здравеопазването на Швейцария или на каквато и да било друга служба там, изискваща контакт с деца.
Мейсън му плащаше голяма заплата, за да ръководи неговото крило, да се грижи за храненето му и за него самия. Беше установил, че на Кордел може да се разчита и че е способен на абсолютно всичко. Кордел беше гледал на видео жестокости, докато Мейсън разговаряше с малки деца, жестокости, които биха докарали всеки друг до пристъп на бяс или сълзи.
Днес Кордел беше доста загрижен за единственото свято за него нещо — парите. Почука както обикновено два пъти на вратата и влезе в стаята на Мейсън. Беше съвсем тъмна, ако не се брои слабата светлина на аквариума. Змиорката разбра, че е влязъл, и се показа от дупката си с надежда.
— Господин Върджър?
Секунда, докато Мейсън се събуди.
— Трябва да ви кажа нещо. Тази седмица се налага да платя допълнително в Балтимор на същия човек, за когото разговаряхме преди. Не става дума за непредвидени обстоятелства, но би било благоразумно. В началото на седмицата онова негърче Франклин се нагълтало с отрова за плъхове и било в критично състояние. На мащехата си казва, че вие сте му предложили да отрови котката, за да не я измъчват в полицията. Дало котката на съседите, а самото то изгълтало отровата.
— Това е абсурд — отвърна Мейсън. — Нямам нищо общо с това.
— Разбира се, че е абсурд, господин Върджър.