Карло и помощниците му пътуваха в херметизирания товарен отсек заедно със свинете. На всеки половин час над бушуващия океан Карло обикаляше прасетата едно по едно и слагаше длан върху четинестите им гърди, за да почувства пулса на дивите сърца.
Колкото и да са гладни, не може да се очаква шестнайсет прасета да изконсумират доктор Лектър изцяло, на едно хранене. Кинорежисьорът им беше отнел цял ден. Мейсън искаше първия ден Лектър да наблюдава как ядат краката му. През нощта щяха да го свържат на системи, за да дочака следващия сеанс.
Мейсън беше обещал на Карло един час с Лектър в промеждутъка.
При второто хранене свинете можеха да го изядат изцяло — лицето, карантията, мускулите — за около час, след като първата смяна, по-едрите екземпляри и бременната женска, се оттеглеха заситени и допуснеха останалите. Тогава обаче и бездруго вече забавната част щеше да е приключила.
Глава 65
Барни никога не беше стъпвал в обора. Влезе през една странична врата под редовете седалки на трибуните около демонстрационния ринг. Опустяла и притихнала, ако не се брои гукането на гълъбите под стрехите, малката арена все още таеше някакво очакване. Зад катедрата за водещия търговете се простираше самият обор. Големи двойни врати водеха към конюшнята и помещението за сбруята.
Барни чу гласове и се обади:
— Тук съм!
— При седлата, Барни, тук. — Дълбокият глас на Марго.
Складът имаше жизнерадостен вид — с окачени по стените юзди и хомоти, различни по форма седла. Миризма на кожа. Топлата слънчева светлина, която струеше през прашните прозорци, непосредствено под стрехите, още повече засилваше миризмата на кожа и слама. В единия край високо горе беше сеновалът.
Марго подреждаше конските гребени и юздите. Косата й беше по-светла от сламата, очите й бяха сини като ветеринарен печат върху месо.
— Здрасти — поздрави Барни от вратата. Реши, че помещението е някак театрално, специално подредено заради децата. С височината си и косите лъчи от прозорците напомняше църква.
— Здрасти, Барни. Остани при нас и ще хапнем след двайсетина минути.
Джуди Инграм се провикна от сеновала:
— Бааарнииии! Добро утро. Само почакай да видиш какво имаме за обяд! Марго, искаш ли да ядем навън?
Марко и Джуди имаха навика да решат в събота затлъстелите шотландски понита, които държаха заради децата. Винаги си вземаха кошница храна като за пикник.
— Да опитаме от южната страна на хамбара, на слънце — отвърна Марго.
Бяха в чуруликаво настроение. С дългия си болничен опит Барни знаеше, че прекаленото чуруликане не вещае добро за чуруликащия.
В помещението със сбруите биеше на очи голям конски череп, закован високо на стената, с юзда и капаци на очите, драпиран със състезателния флаг на Върджър.
— Това е Летящата сянка. Спечели в Лодгпоул през петдесет и втора. Баща ми не е имал друг шампион — обясни Марго. — Беше прекалено стиснат, за да го даде да го препарират. — Вдигна очи към черепа. — Много прилича на Мейсън, нали?
В ъгъла имаше пещ с комин и духало. Марго беше запалила вътре малък огън с дървени въглища, за да разсее хлада. Отгоре къкреше нещо, от което се носеше миризма на супа.
На тезгяха имаше пълен комплект инструменти за подковаване. Тя взе специалния чук с къса дръжка и масивна глава. Със силните си ръце и мощния гръден кош Марго спокойно би могла да подковава конете, можеше да бъде и ковач с щръкнали гръдни мускули.
— Ще ми хвърлиш ли одеялата? — извика Джуди отгоре.
Марго грабна няколко сгънати одеяла за постилане под седлото и с едно мощно движение на ръката ги запрати в дъга нагоре към сеновала.
— Добре. Ще се измия и ще донеса нещата от джипа. Ще ядем в и петнайсет, нали? — каза Джуди, докато слизаше по стълбата.
Барни усети погледа на Марго и не огледа задника на Джуди. Бяха сложили конски одеяла върху бали слама, за да седят на тях. Марго и Барни се настаниха.
— Не видя понитата — рече Марго. — Откараха ги в конюшнята в Лестър.
— Чух камионите тази сутрин. Защо?
— Мейсън така реши. — Кратка пауза. Обикновено мълчанието не ги смущаваше, но не и сега. — Е, Барни, човек стига до определен момент, когато повече не може да говори, освен ако не предприеме нещо. Там ли сме?