— Като при любовна авантюра — отвърна Барни. Тъжната аналогия увисна във въздуха.
— Авантюра — повтори Марго. — Имам за теб нещо много по-хубаво. Знаеш за какво говоря.
— До голяма степен — отвърна Барни.
— Ако обаче решиш, че не искаш нищо да правиш, а то въпреки всичко се случи, даваш ли си сметка, че никога не би могъл да се върнеш при мен, за да ме упрекваш? — Тя удари дланта си с чука, може би разсеяно, без да сваля от него сините си касапски очи.
Барни бе виждал доста изражения през живота си и бе останал жив благодарение на способността си да ги разчита правилно. Видя, че Марго не се шегува.
— Знам.
— Същото е, ако предприемем нещо. Ще бъда много щедра веднъж, само веднъж, но това ще е достатъчно. Искаш ли да знаеш колко?
— Марго, нищо няма да се случи, докато съм на смяна. Не и докато вземам парите му, за да се грижа за него.
— Защо, Барни?
Той сви рамене, седнал върху балата.
— Сделката си е сделка.
— Наричаш това сделка? Ето кое е сделка — каза Марго. — Пет милиона долара, Барни. Толкова, колкото трябва да получи Крендлър, ако предаде ФБР, ако те интересува. Става дума за това, че трябва да вземем достатъчно сперма от Мейсън, за да може Джуди да забременее. Става дума и за още нещо. Барни, знаеш, че ако вземеш спермата на Мейсън и го оставиш жив, той ще те настигне. Няма къде да се скриеш от него. Ще те хвърли на шибаните прасета.
— Ако направя какво?
— Какво има, Барни? Semper Fidelis25? Както пише на ръката ти.
— Когато приех да ми плаща, казах, че ще се грижа за него. Докато работя за него, няма да му причиня нищо лошо.
— Не е нужно да правиш каквото и да било… освен медицинските неща след смъртта му. Не мога да го пипна там. Може да се наложи да ми помогнеш за Кордел.
— Ако убиеш Мейсън, ще получиш само една доза — отбеляза Барни.
— Ще имаме пет кубика и дори при сравнително нисък брой живи сперматозоиди ще можем да направим пет опита за оплождане. Можем да го направим и ин витро. Семейството на Джуди е много плодовито.
— Не помисли си, че би могла да купиш Кордел?
— Не мога. Никога няма да спази уговорката. Думата му не струва нищо, така че рано или късно ще ме изпорти. Ще трябва да го очистим.
— Всичко си обмислила.
— Да. Ти, Барни, контролираш стаята на медицинските сестри. Апаратурата следи състоянието му и записва всичко на лента, знае се какво става всяка секунда. Има телевизионна камера, която показва стаята, но без видеозапис. Ние… аз ще мушна ръка под черупката на респиратора и ще блокирам гръдния му кош. Апаратурата ще показва, че респираторът продължава да работи. Когато кръвното налягане и пулсът му започнат да се променят, ти можеш да се втурнеш и да го съживяваш колкото си искаш. С тази малка подробност, че случайно няма да ме забележиш. Просто ще притискам гърдите му, докато умре. Правил си достатъчно аутопсии, Барни. По какво разбират, че има задушаване?
— Кръвоизливи зад клепачите.
— Мейсън няма клепачи.
Беше чела по въпроса и бе свикнала да купува всичко и всички.
Барни я погледна в очите, но с периферното си зрение следеше движенията на чука, когато отговори:
— Не, Марго.
— Ако ти бях дала да ме чукаш, щеше ли да го направиш?
— Не.
— Ако аз те бях начукала, щеше ли да го направиш?
— Не.
— Ако не работеше тук, ако не носеше отговорност за състоянието му, щеше ли да го направиш?
— Сигурно не.
— Това етичност ли е или пъзльовщина?
— Не знам.
— Хайде да се разберем. Уволнен си, Барни.
Той кимна, не особено изненадан.
— И… Барни… — Тя вдигна показалец към устните си. — Шшшшшшт. Дай ми думата си. Нужно ли е да казвам, че мога да те убия и в Калифорния? Нужно ли е?
— Няма защо да се тревожиш. Аз съм този, който трябва да се тревожи — отвърна Барни. — Нямам представа как Мейсън се освобождава от хората си. Може би просто изчезват.
— И ти няма защо да се тревожиш. Ще кажа на Мейсън, че си се разболял от хепатит. Не знаеш кой знае колко за делата му, освен че се опитва да помогне на закона… Пък и той знае, че те държим в ръцете си, така че ще те остави на мира.
Барни се зачуди кой от двамата би бил по-интересен за доктор Лектър като пациент — Мейсън Върджър или сестра му.
Глава 66
Вече се беше мръкнало, когато дългият сребрист камион спря пред обора в „Мъскрат“. Закъсняваха и всички бяха станали раздразнителни.
В началото всичко бе тръгнало добре на летището. Инспекторът подпечата документите за внос на шестнайсетте свине. Беше специалист по свинете, но никога не беше виждал такива животни.
След това Карло Деограчиас надникна в каросерията на камиона. Беше за превоз на живи животни и миришеше на такъв — в процепите между талпите имаше остатъци от множество предишни обитатели. Карло не позволи да разтоварят сандъците. Самолетът чакаше, докато ядосаният шофьор, Карло и Пиеро Фалчоне набавят друг камион за превоз на животни, по-подходящ за сандъци, след това, докато намерят автомивка с парна инсталация и почистят с пара каросерията.
След като стигнаха до портала на имението, последва още една досадна дреболия. Портиерът провери тонажа на камиона и не ги пусна да минат, защото декоративният мост нямало да издържи. Отпрати ги към служебния път през гората. Докато пълзяха последните две мили, клоните на дърветата стържеха по брезента на каросерията.
Карло хареса големия чист обор в „Мъскрат“. Хареса и малкия повдигач, с който внимателно пренесоха сандъците в яслите на понитата.
Когато шофьорът на камиона взе електрическия си остен, за говеда и понечи да изпържи един от глиганите, за да провери доколко дълбоко е упоен, Карло сграбчи инструмента от ръката му и така го изплаши, че онзи не посмя да си поиска остена.
Карло щеше да остави свинете да се съвземат от упойката в полумрака и нямаше да отвори сандъците, преди животните да станат на крака и да възвърнат бдителността си. Боеше се, че тези, които се събудят първи, могат да похапнат от дрогираните сънливци. Когато не дремеха едновременно, всяка полегнала фигура привличаше вниманието им.
Пиеро и Томазо трябваше да бъдат още по-внимателни, след като свинете изядоха режисьора Оресте и по-късно замразения му асистент. Хора не можеха да стоят при свинете в яслите или на открито. Животните не заплашваха, не чаткаха със зъби както правят глиганите, а просто наблюдаваха хората с ужасяващата решимост на дива свиня и пристъпваха напред, докато се приближат достатъчно, за да нападнат.
Карло с не по-малка решимост не се успокои, докато не проучи с помощта на електрическо фенерче оградата около горското пасище на Мейсън. С джобното си ножче разрови почвата под дърветата и я разгледа. Откри жълъди. Преди смрачаване, докато приближаваха с камиона, беше чул сойки и си бе помислил, че може да има жълъди. Наистина, наоколо растяха бели дъбове, но не бяха много. Не искаше свинете да намират храна по земята както в откритата гора.
Мейсън бе преградил отворения край на обора със солидна преграда и двойна врата като онази, която Карло имаше в Сардиния.
Защитен от преградата, сардинецът можеше да ги храни с дрехи, натъпкани с мъртви пилета, агнешки крачета и зеленчуци.
Прасетата не бяха опитомени, но не се страхуваха от хора и шумове. Дори Карло не можеше да влезе при тях. Прасетата не са като останалите животни. Притежават искричка интелигентност и ужасяваща практичност. Тези тук просто обичаха да ядат хора. Бяха бързи като африкански биволи, нападаха като овчарски кучета и докато обикаляха край пазачите си, сякаш обмисляха злокобно нападение. Пиеро за малко да пострада, когато опита да измъкне една риза с цел да я използват още веднъж.
Никога преди не беше имало такива прасета — по-големи от европейските глигани и не по-малко свирепи от тях. Карло смяташе, че ги е създал самият той. Знаеше, че това, което щяха да направят, злото, което щяха да ликвидират, ще е единствената препоръка, която ще му е нужна за отвъдното.
В полунощ всички спяха в обора. Карло, Пиеро и Томазо спяха, без да сънуват, на сеновала в помещението със седлата, свинете грухтяха в клетките си, започваха да движат елегантните си малки крака и да препускат в сънищата си, някои шаваха върху чистия брезент. Черепът на състезателния кон Летящата сянка, осветен от отблясъците на огъня в пещта, наблюдаваше всичко това.