Вече се беше мръкнало, когато дългият сребрист камион спря пред обора в „Мъскрат“. Закъсняваха и всички бяха станали раздразнителни.
В началото всичко бе тръгнало добре на летището. Инспекторът подпечата документите за внос на шестнайсетте свине. Беше специалист по свинете, но никога не беше виждал такива животни.
След това Карло Деограчиас надникна в каросерията на камиона. Беше за превоз на живи животни и миришеше на такъв — в процепите между талпите имаше остатъци от множество предишни обитатели. Карло не позволи да разтоварят сандъците. Самолетът чакаше, докато ядосаният шофьор, Карло и Пиеро Фалчоне набавят друг камион за превоз на животни, по-подходящ за сандъци, след това, докато намерят автомивка с парна инсталация и почистят с пара каросерията.
След като стигнаха до портала на имението, последва още една досадна дреболия. Портиерът провери тонажа на камиона и не ги пусна да минат, защото декоративният мост нямало да издържи. Отпрати ги към служебния път през гората. Докато пълзяха последните две мили, клоните на дърветата стържеха по брезента на каросерията.
Карло хареса големия чист обор в „Мъскрат“. Хареса и малкия повдигач, с който внимателно пренесоха сандъците в яслите на понитата.
Когато шофьорът на камиона взе електрическия си остен, за говеда и понечи да изпържи един от глиганите, за да провери доколко дълбоко е упоен, Карло сграбчи инструмента от ръката му и така го изплаши, че онзи не посмя да си поиска остена.
Карло щеше да остави свинете да се съвземат от упойката в полумрака и нямаше да отвори сандъците, преди животните да станат на крака и да възвърнат бдителността си. Боеше се, че тези, които се събудят първи, могат да похапнат от дрогираните сънливци. Когато не дремеха едновременно, всяка полегнала фигура привличаше вниманието им.
Пиеро и Томазо трябваше да бъдат още по-внимателни, след като свинете изядоха режисьора Оресте и по-късно замразения му асистент. Хора не можеха да стоят при свинете в яслите или на открито. Животните не заплашваха, не чаткаха със зъби както правят глиганите, а просто наблюдаваха хората с ужасяващата решимост на дива свиня и пристъпваха напред, докато се приближат достатъчно, за да нападнат.
Карло с не по-малка решимост не се успокои, докато не проучи с помощта на електрическо фенерче оградата около горското пасище на Мейсън. С джобното си ножче разрови почвата под дърветата и я разгледа. Откри жълъди. Преди смрачаване, докато приближаваха с камиона, беше чул сойки и си бе помислил, че може да има жълъди. Наистина, наоколо растяха бели дъбове, но не бяха много. Не искаше свинете да намират храна по земята както в откритата гора.
Мейсън бе преградил отворения край на обора със солидна преграда и двойна врата като онази, която Карло имаше в Сардиния.
Защитен от преградата, сардинецът можеше да ги храни с дрехи, натъпкани с мъртви пилета, агнешки крачета и зеленчуци.
Прасетата не бяха опитомени, но не се страхуваха от хора и шумове. Дори Карло не можеше да влезе при тях. Прасетата не са като останалите животни. Притежават искричка интелигентност и ужасяваща практичност. Тези тук просто обичаха да ядат хора. Бяха бързи като африкански биволи, нападаха като овчарски кучета и докато обикаляха край пазачите си, сякаш обмисляха злокобно нападение. Пиеро за малко да пострада, когато опита да измъкне една риза с цел да я използват още веднъж.
Никога преди не беше имало такива прасета — по-големи от европейските глигани и не по-малко свирепи от тях. Карло смяташе, че ги е създал самият той. Знаеше, че това, което щяха да направят, злото, което щяха да ликвидират, ще е единствената препоръка, която ще му е нужна за отвъдното.
В полунощ всички спяха в обора. Карло, Пиеро и Томазо спяха, без да сънуват, на сеновала в помещението със седлата, свинете грухтяха в клетките си, започваха да движат елегантните си малки крака и да препускат в сънищата си, някои шаваха върху чистия брезент. Черепът на състезателния кон Летящата сянка, осветен от отблясъците на огъня в пещта, наблюдаваше всичко това.
Глава 67
Атаката срещу агент на Федералното бюро за разследвания с фалшивите доказателства на Мейсън беше голям скок за Крендлър. От всичко това леко му се виеше свят. Ако главният прокурор разбереше истината, щеше да го смачка като хлебарка.
Ако не се броеше собственият му риск, ликвидирането на Кларис Старлинг за него нямаше същата тежест, каквато би имало ликвидирането на някой мъж. Мъжете трябваше да издържат семейства — самият Крендлър издържаше семейство, колкото и алчни и неблагодарни да бяха членовете му.