В опит да се разведри атмосферата, стените бяха боядисани в няколко ярки комбинации от цветове, които биха ужасили и умиращите. Няколко лекари преди доктор Лектър се подписаха в регистрационния дневник и продължиха към стерилизационната стая. Доктор Лектър вдигна картона и раздвижи химикалката над листа, но не написа нищо.
В графика беше отбелязано, че в операционна „В“ ще се вади мозъчен тумор, начало след двайсет минути. Първата операция за деня. В стаята за стерилизация доктор Лектър свали ръкавиците си, изми си старателно ръцете до лактите, после намаза дланите си с талк и пак надяна ръкавиците. Излезе в коридора. Хранилището би трябвало да е следващата врата вдясно. Не. На вратата, боядисана в кайсиев цвят, имаше надпис АВАРИЙНИ ГЕНЕРАТОРИ, а след нея беше двойната врата на операционна „В“. Една сестра се спря до него.
— Добро утро, докторе.
Доктор Лектър се изкашля зад маската и промърмори поздрав. След това смотолеви някакво извинение, сякаш е забравил нещо, и се обърна пак към стерилизационната стая. Сестрата погледна след него за момент, после влезе в операционната. Доктор Лектър свали ръкавиците си и ги хвърли в кошчето за боклук. Никой не му обръщаше внимание. Взе нов чифт. Тялото му беше в стаята за стерилизация, но всъщност умът му препускаше през фоайето на двореца на паметта му покрай бюста на Плиний и нагоре по стълбите към залата на архитектурата. На едно добре осветено място, където доминираше умален модел на лондонската катедрала „Сейнт Пол“, шедьовърът на сър Кристофър Рен, имаше чертожна дъска и върху нея го чакаха техническите чертежи на болницата. Чертежите на операционния блок, точно копие на чертежите от Департамента на строителството. Той се намираше ето тук. Хранилището с наркотиците беше там. Не. Чертежите не бяха точни. Явно бяха променили плановете след регистрацията на чертежите в Департамента. Генераторите бяха обозначени от другата страна огледално, в коридора към операционна „А“. Може би надписите бяха обърнати. Вероятно. Нямаше време да търси.
Доктор Лектър излезе от стерилизационната и тръгна по коридора към операционна „А“. Врата вляво. Надписът беше СКЕНЕР. Продължавай. Следващата врата беше хранилището. Бяха разделили помещението на две, за да поберат и скенера.
Тежката врата на хранилището беше отворена и подпряна с клин да не се затваря. Доктор Лектър влезе бързо в стаята и дръпна вратата зад себе си.
Подпухнал фармацевт беше клекнал и прибираше нещо на нисък рафт.
— Мога ли да ви помогна, докторе?
— Да, ако обичате.
Младият мъж понечи да стане, но така и не успя. Удар с палката, фармацевтът пръдна и се свлече на пода.
Доктор Лектър вдигна долния край на хирургическата риза и я подпъхна под градинарската престилка, с която беше отдолу.
Зачете етикетите по рафтовете със светкавична бързина: амбиен, амобарбитал, амитал, далмейн, флуразепам, халцион, загребваше десетки опаковки в джобовете си. След това се прехвърли към хладилника и пак започна да чете и прибира: мидазолам, ноктек, скополамин, пентотал, куазепам, солцидем. След по-малко от четирийсет секунди отново беше в коридора и затвори вратата на хранилището.
Отби се още веднъж в стерилизационната, за да провери в огледалата дали няма издатини по дрехите. Без да бърза, излезе през люлеещата се врата. Табелата с името умишлено беше закачена наопаки, маската беше на лицето му, очилата спуснати над очите, лещите за увеличение вдигнати, пулсът му седемдесет и две. Разменяше кратки поздрави с другите лекари. След това взе асансьора надолу, без да сваля маската, забил поглед в болничния картон, който бе грабнал напосоки.
Влизащите в болницата може би намираха за странен факта, че не свали хирургическата маска чак до долния край на стълбите, извън обсега на охранителните камери. Минувачите по улицата може би се питаха защо един лекар кара такъв раздрънкан стар пикап.
Някакъв анестезиолог почука нетърпеливо на вратата на хранилището в операционния блок и завари фармацевта все още в безсъзнание. Откриха липсите след още петнайсет минути.
Доктор Силвърман се свести, паднал до тоалетната със свалени панталони. Нямаше спомен да е влизал тук и не знаеше къде се намира. Помисли си, че може да е получил мозъчен удар, малък инсулт, може би вследствие на напъването при ходенето по голяма нужда. Не искаше да се движи, от страх да не освободи съсирек. Леко запълзя по пода, докато не стигна коридора. Изследванията показаха леко сътресение на мозъка.