Кутията, в която бяха пистолетите на Джон Бригъм, сама по себе си беше стойностен подарък. Вероятно я беше купил от Изтока, когато е бил в морската пехота. Махагонова кутия със седефени орнаменти. Самите оръжия говореха за Бригъм повече от всичко останало — добре износени, добре поддържани, безупречно чисти. Колт 45 М1911А1 и „Сафари Армс“ — умалена разновидност на колта, за да може да се носи незабелязано. Имаше и нож с назъбено острие. Старлинг разполагаше с кобури. Служебната значка на Бригъм от ФБР беше закрепена на махагонова плочка. Значката му от Администрацията за борба с наркотрафика беше в кутията, неприкрепена към нищо.
Старлинг свали значката на ФБР от плочката и я мушна в джоба си. Големият колт отиде в кобура отзад на колана й, под якето.
По-късия пистолет закопча на единия си глезен, ножа — на другия. Извади дипломата си от рамката и я сгъна, за да я прибере в джоба си. В тъмнината някой би могъл да я вземе за заповед. Докато сгъваше дебелата хартия, не беше самата себе си и това я радваше.
Още три минути пред лаптопа. От Интернет изтегли карта на ферма „Мъскрат“ и околната гора в голям мащаб и я разпечати. Вгледа се за миг в месната империя на Мейсън и прокара пръст по очертанията.
Подкара мустанга и големите ауспуси залепиха мъртвата трева за земята, когато изкара колата от алеята, за да посети Мейсън Върджър.
Глава 81
Имението „Мъскрат“ е обгърнато от тишина както при някогашен шабат29. Мейсън е възбуден, ужасно горд, че е успял да осъществи всичко това. Мислено сравнява постижението си с откриването на радия.
От училище най-добре помнеше илюстрирания учебник по физика — това бе единствената книга, достатъчно голяма, за да му позволява да мастурбира в час. Докато го правеше, често гледаше снимка на мадам Кюри и сега си мислеше за нея и за тоновете уранинит, които е сварила, за да получи радия. Усилията й, мислеше си, много наподобяваха неговите.
Мейсън си представяше доктор Лектър — резултатът от толкова дълго търсене и сериозни разходи — да свети в тъмното като епруветката на мадам Кюри в лабораторията й. Представяше си как коремите на прасетата, когато отидат да спят заситени в гората, също ще светят като електрически крушки.
Беше петък вечер, почти се беше стъмнило. Помощният персонал си беше отишъл. Никой от работниците не бе видял микробуса да пристига, защото не беше минал през главния вход, а по противопожарния път през националната гора, който Мейсън използваше за доставки. Шерифът и хората му бяха приключили с повърхностния си оглед и си бяха отишли много преди микробусът да спре в обора. Сега на главния вход имаше охрана и в имението бяха останали само най-доверените служители:
Кордел беше на мястото си в стаята за игри — смяната му щеше да дойде в полунощ. Марго и помощник-шерифът Моли, все още със служебната си значка, с която бе приспал бдителността на местния шериф, бяха при Мейсън, а екипът от професионални похитители имаше работа в обора.
До края на неделния ден всичко щеше да е приключило. Уликите щяха да са изгорени или да се разлагат в стомасите на шестнайсетте свине. Мейсън си помисли, че би могъл да нахрани змиорката с някой деликатес от доктор Лектър. Може би носът му. След това с години щеше да наблюдава кръвожадната лента, вечно виеща се на осмица, и да си дава сметка, че този символ на безкрайността ще означава: Лектър, мъртъв завинаги, мъртъв завинаги.
В същото време Мейсън осъзнаваше, че е опасно да получиш точно това, което искаш. Какво щеше да прави, след като убие доктор Лектър? Би могъл да проникне в някои домове за сираци и да измъчва деца. Би могъл да пие мартини, приготвено със сълзи. Откъде обаче щеше да идва истинското удоволствие?
Реши, че е глупаво да помрачава този велик момент със страхове за бъдещето. Изчака механизмът да навлажни окото му, изчака да се проясни предпазното стъкло, после духна в тръбата, с която управляваше всичко — по всяко време можеше да включи видеомонитора и да погледне наградата си.
Глава 82
Мирис на горящи дървени въглища и нормалните миризми на животни и хора в обора на Мейсън. Огнени отблясъци по дългия череп на състезателния кон Летяща сянка, празен като провидението, наблюдаващ всичко зад капаците на глазниците си.
Червените въглени в огнището припламват със съскането на духалото, докато Карло нагрява парче желязо, вече почервеняло като череша.
Доктор Ханибал Лектър виси на стената под конския череп като ужасяващ олтарен орнамент. Ръцете му са изпънати настрани и са здраво завързани за масивен дъбов кръст от теглич за конска каруца. Кръстът минава по гърба на доктор Лектър като хомот и е закрепен за стената с халка, изработена от Карло. Краката му не достигат пода. Завързани са върху панталоните като навито месо за печене, с въже, увито на спирала. Всяка навивка е завързана на възел за съседните. Няма вериги или белезници — нищо метално, което би повредило зъбите на прасетата и би ги обезкуражило.